Хората се блъскаха, за да си осигурят по-добра гледка към каменната платформа точно под балкона. Гледайки отгоре под този ъгъл, видях, че камъкът не е толкова гладък, колкото би изглеждал отдолу. В него бяха изсечени сцени от тъмнината на ада. Мъже, изяждани от кожекрадци, кошмари, хранещи се с деца, жена, чиято глава държеше демон с рога. Това бе последното нещо, което щеше да види осъденият на смърт.
Последното нещо, което щеше да види Шира.
— Беше грешка да уреждаш тази екзекуция, без да ме попиташ, Кадир. — Чух част от разговора на султана, докато минавах край него. Беше вбесен. — Градът е неспокоен. Трябваше да се отървеш от нея дискретно. Както направи с детето й. — Хала бе успяла да убеди султана, че в харема са видели Кадир да убива Фади. Добре. Той беше в безопасност.
Почти пропуснах Тамид. Стоеше в сенките на един ъгъл и изглеждаше отчаян. Шира и Тамир едва си разменяха по някоя дума у дома, независимо колко малък беше Дъстуок. Имах чувството, че ако бяха го правели, щяха да се мразят. Но изведнъж ми хрумна, че Шира и Тамид се измъкнаха заедно от Дъстуок. Оцеляха след онова, дето им причиних. Бяха заедно, когато ги изоставих. Това сигурно означаваше нещо.
— Тя ми е съпруга. — Кадир бе разярен дори като стоеше срещу по-кроткия гняв на баща си. — Моя е, за да правя с нея каквото поискам.
Кадир ме забеляза, щом се обърна с гръб към баща си. По лицето му плъзна злобна усмивка.
— Ти — заповяда остро на Имин, — свободен си. Иди някъде другаде.
Усетих другият полуджин да се напряга зад мен. Но не можеше да откаже. Поклони се набързо и си тръгна.
— Радвам се, че си тук. — Кадир пое през балкона към мен. Неволно погледнах султана, търсейки помощ, но вниманието му бе насочено другаде. И Рахим не се виждаше. Тамид беше там, сред тълпата на балкона; погледна ме в очите. Нямаше да получа помощ от него. Дори да не ме мразеше, нямаше как да се мери с един принц.
Кадир сложи ръка на кръста ми, сякаш бях марионетка и можеше да дърпа всичките ми конци. Избута ме между две от жените си, които гледаха иззад резбования парапет, криейки се от тълпата, до края на балкона отпред — бях на открито. Няколко чифта очи от тълпата се вдигнаха към нас, когато излязохме.
— Ти се опита да й помогнеш да избяга. — Кадир ме притисна до парапета; бях хваната в капан между него и открития площад с братовчедка ми долу. Усещах как всеки сантиметър от тялото ми, който докосваше, се бори срещу допира му. Повече от всичко мразех, че не мога да се боря с него. Усетих горещия му дъх на врата си, когато проговори. — А сега искам да я видиш как умира.
Нямаше нужда Кадир да ме кара да я гледам как умира. Каквото и да станеше, щях да й дам това. Нямаше да го направя за Кадир. Щях да го направя за Шира. Защото, каквото и друго да беше, бе моя плът и кръв и заслужаваше поне толкова от мен. Всъщност заслужаваше много повече. Ала можех да й дам само това.
При появата на Шира се надигна рев. Чуваха се освирквания, но бързо бяха заглушени.
Беше постъпила правилно, като не бе се преоблякла, разбрах сега.
С коприна, муселин, бижута и грим Шира изглеждаше като благородничка. Но сега, облечена с прост бял халат, приличаше на момиче от пустинята. Една от тълпата, пред която бе се изправила, а не персона от двореца. Хората викаха за нея, дадох си сметка, а не за главата й.
Когато стъпи на камъка, още се тресеше, едва се държеше на крака.
Неспокойната тълпа постихна, за да чуе как екзекуторът изрежда тъй наречените й престъпления. Шира стоеше с високо вдигната глава и изправен гръб, сякаш от желязо. Лек бриз развя косата й. Беше дълга и отпусната по раменете й; леко се отмести и откри врата й. Вятърът сякаш привлече очите й нагоре. Тя наклони глава назад и лесно забеляза мен и Кадир на балкона. Пренебрегна съпруга си и погледна мен. Устата й бе леко изкривена. Това беше единственото й предупреждение.
Екзекуторът още четеше:
— За измяна срещу султима…
— Вярна съм на истинския султим! — внезапно извика Шира и така стресна екзекутора, че той замлъкна. — Истинския султим, принц Ахмед! — Тълпата отвърна на думите й. — Той бе избран от съдбата на изпитанията! Не от ръцете на баща си! Баща, който сам наруши традициите ни! Знам волята на джиновете и те наказват фалшивите владетели. Кадир никога няма да даде на страната ни наследник!
Усетих порив на гордост в гърдите си. Султанът бе прав. Беше грешка да я екзекутират публично. Кадир беше предоставил на легендарната си султима най-голямата сцена в Мираджи, за да разкрие оттам всичките им тайни. Тя бе само едно момиче, на броени мигове от смъртта, и използваше последния си дъх, за да направи повече, отколкото можеше да постигне дъжд от памфлети от рок. Дори сега да я накараха да млъкне, тази история щеше да се разнесе из цял Мираджи и с всеки преразказ да става все по-вълнуваща.