Принцеса Хава.
— Имаш ли нещо за пиене? — попитах накрая, когато и последната лампа бе запалена и повече не можех да се сдържам. — Помниш ли как в Дъстуок, когато някой умираше, всички се събираха да пият в чест на покойника? Освен ако вече си твърде свят, за да пиеш.
— Ти пи ли за мен, след като ме остави да умра? — попита Тамид, загасяйки клечката.
Спомних си как, когато напуснах Дъстуок, седнах да пия с Джин в един бар в Сази. Тогава дори не знаех защо пия. Исках отново да кажа, че съжалявам. Но мълчанието ми говореше вместо мен.
Тамид се смили над мен и отвори един шкаф. Беше пълен с буркани и бутилки с неща, приличащи по-скоро на отрова, отколкото на алкохол. Но той се пресегна към дъното и извади полупразна бутилка с изстърган етикет. Нямаше как да сбъркаш кехлибарената течност вътре с друга.
— И без това пиех само заради лошото ти влияние — каза той и извади тапата.
— Имам само една чаша. — Той наля първо в чашата, а после и в един празен буркан. — Не ми идват кой знае колко гости. — Подаде ми буркана.
Не изглеждаше така с Лейла, но може би правеха по-добри неща от това да пият заедно.
— Бурканът е чист, кълна се. Ако исках да си мъртва, права си, можех вече да съм го направил.
— За мъртвите — рекох. Отпих и изгорих хапливия отговор на върха на езика си, преди да съм казала нещо, за което после да съжалявам. — Които нямаха такъв късмет като мен.
Тамид завъртя чашата между дланите си.
— Мислех, че няма да ти пука за Шира.
Щеше ми се да можех да му се ядосам за това, но той не грешеше. На момичето, което бях, когато го оставих кървящ на пясъците, нямаше да му пука. Ала светът бе се оказал по-голям от Дъстуок.
— Е, май си сгрешил.
Отново мълчахме, докато отпивах и оставях течността да гори по целия път надолу. Тамид просто се взираше в собствената си чаша. Накрая като че ли взе решение.
— Лейла казва, че се каниш да ме отвлечеш.
— „Отвлека" е твърде силна дума. — Веднъж обвиних Джин, че ме е отвлякъл. Но и двамата знаехме, че е лъжа. Исках да тръгна. Дори това да означаваше да изоставя Тамид. — Но да, общо взето е така.
— Защо? Просто защото не искаш повече да помагам на султана? — Той не ме погледна. — Или защото Лейла ти се е примолила твърде мило, за да й откажеш? Или защото — как го каза? Сега работата ти е да спасяваш животи?
В гласа му имаше насмешка, но все пак ми даваше шанс да бъда честна с него. Не можех да го похабя.
— Защото не бих те изоставила отново, ако имам възможност. — Изплъзна се от устата ми така лесно, както само истината можеше. Бях се вторачила в изкуствения му крак. — Ти никога не пожела да избягаш с мен.
— И това беше добра причина да ме оставиш да умра, така ли?
Беше грешка, че го казах. Той се отдалечи от мен; отново увеличи дистанцията помежду ни, която бях скъсила, спасявайки го на балкона и след като пих с него тук.
— Нямах това предвид и ти го знаеш. — Не исках да споря с него. Не исках да се боря с никого повече днес. Просто исках да си върна един приятел, вече бях загубила друг от екзекутора. — Казвам само, че ти дори не пожела да избягаш от място, което мразеше, с най-старата си приятелка. Трудно ми е да си представя, че изведнъж си станал човек, който да избяга с принцеса. Наистина ли ще избягаш с Лейла? И няма да ни издадеш на баща й? — Опитах се да прозвуча равнодушна. Много хора обаче щяха да умрат, ако Тамид решеше, че е верен на султана. — Не можеш да ме обвиняваш, че се съмнявам. От двама ни само един има навик да бяга с кралски особи.
Тамид ме погледна над чашата си толкова бързо, та ми стана ясно, че само се е преструвал на безучастен спрямо мен.
— Чужденецът, който открадна бураки, е бил кралска особа?
Усетих се, че го казах, без да мисля. Толкова естествено, сякаш още можех да вярвам на Тамид.
— Името му е Джин — рекох. — И да.
— Къде е той сега?
Бях успяла да не си задавам този въпрос, откакто Айет ме хвана със Сам в градината. Но в онзи момент, когато бях сигурна, че тя ще ни предаде и всичко ще свърши, една глупава мисъл мина през ума ми.
Че никога повече няма да видя Джин.
Можеше да умра, а той беше бог знае къде и правеше бог знае какво с бог знае кого.
Следващата мисъл, която я последва по петите, беше егоистична: ако Джин беше тук, нямаше да ме остави да умра. Щеше да остави заловения джин в ръцете на султана и да рискува всичко, за да не ме остави да умра.
— Нямам никаква представа — казах и отпих.
— Не е много приятно да те изостави някой, когото обичаш, нали? — Тамид вдигна чашата си като за тост, преди да отпие.
„Ти само си мислеше, че ме обичаш." Но не го казах на глас. Това ме изненада.