— Не — признах на питието си. — Не е. — Притихнахме. — Ами ти и Лейла? — попитах накрая. — Къде ще отидете, ако успеем да ви измъкнем?
— Може би у дома — сви рамене Тамид. — В Дъстуок.
Изсмях се, без да искам. Тамид ме погледна, обиден.
— Хайде сега — защитих се. — Може би не си искал да напуснеш по този начин, но не ми казвай, че след като си видял всичко тук, би се върнал в онази адска дупка. Освен ако имаш по-мили спомени от мен за имената, с които те наричаше онзи град?
— Аз не съм като теб, Амани. Всичко, което съм искал, е прост живот като Свят мъж със съпруга. Все си мислех, че накрая ще промениш мнението си и ще погледнеш на нещата като мен.
Тъмните му очи се стрелнаха към мен, после се отместиха. Споменът за предложението му за брак тежеше помежду ни.
Имаше нещо в него, което още не разбирах. Сега виждах това много по-ясно, отколкото в Дъстуок. Бих преместила света, за да се реванширам за онова, което му причиних. Но не бих се отказала от света заради него. Заради никого. Разликата беше, че Джин никога не бе ме молил да го направя. Просто бе взел ръката ми, за да ми го покаже.
— Този живот — джинове, принцове — твърде много е за мен. Не съм променил мнението си за това, което искам от живота, Амани. Нито ти.
Изведнъж ме споходи мисъл и не можах да спра смеха си. Опрях длан до устата си, след като едва не се задавих. Тамид ме погледна косо.
— Не се смея на теб. — Махнах му, а носът ми пареше от алкохола. — Просто, просто се опитвах да си представя баща ти, ако доведеш у дома принцеса за жена.
Видях как мисълта порази Тамид. Завъртя очи към небето.
— Господ да ме пази!
Бащата на Тамид бе корав човек. Бе се опитал да удави Тамид като бебе, задето се е родил с изкривен крак. Освен това беше патриот до мозъка на костите. Назоваваше султана при всяка възможност. „Какво би казал султанът за моя син слабак, Тамид?" „Какво би казал султанът, ако разбере, че едно момче в неговата страна може да бъде победено от момиче, Тамид?"
— Какво би казал султанът, ако вземеш дъщеря му за жена, Тамид? — попитах, имитирайки баща му по най-добрия начин — както когато живеехме в Дъстуок. Тамид отпусна глава в ръцете си, но се усмихваше, а аз се смеех, оживена от алкохола.
— Ами ти? — Тамид завъртя чашата между ръцете си, все още леко усмихнат. — Ти не можеш да си тръгнеш. Какво ще стане с теб в този велик план за бягство?
И аз се чудех точно това. Мисълта бе отрезвяваща. Шазад бе винаги готова да жертва живота си за въстанието. Но не знаех дали би жертвала и моя, или щеше да ми се наложи да го направя сама. Имин вече бе изявил готовност да го стори, ако тя не може.
— Не мога да напусна това място, докато султанът ме контролира.
Опитах се да свия рамене небрежно. Но Тамид ме познаваше твърде отдавна и по-добре от всеки виждаше през фасадата ми.
Почти от всеки. Джин разбираше коя съм много по-добре от Тамид. А Шазад видя каква мога да бъда. Тамид виждаше само това, което искаше. Но все пак знаеше кога крия нещо. „Предателски очи."
— Бих умряла за това, Тамид. Не искам да се налага. Бих направила почти всичко, за да не се наложи. — Заслушах се в рева на тълпите навън. — Но това е много по-голямо от моя живот или чийто и да е друг.
Тамид остави чашата си.
— Искам да знаеш, че не вярвам в твоето въстание.
— Така си и мислех.
Допих си питието.
— И има сериозна вероятност твоят принц да унищожи държавата. — И това ми беше ясно, но не го казах. — Но ти беше права — не те мразя толкова, та да искам да видя как умираш. Свали си блузата.
Не това очаквах да каже.
— На всички момичета ли го казваш?
Изплъзна се от устата ми. Беше глупаво да кажа такова нещо на човек, който вече не ми е приятел. Който някога бе влюбен в мен. Беше глупаво да се шегувам, когато кръвта на Шира още изстиваше на площада, а размириците все така бушуваха по улиците. Но въпреки всичко Тамид се засмя. Засмя се, както преди, с леко завъртане на очите, сякаш искаше да си мисля, че се смее само за да ми угоди. Аз обаче го познавах твърде добре.
— Не. — Тамид взе малък нож с острие, не по-дълго от нокътя ми. — Само на тези, от които се каня да изрежа парче бронз.
Осъзнах, че говори сериозно. Той щеше да ми помогне. Знаеше къде са парчетата метал в кожата ми. Можеше да извади онова, което ме контролираше. Което ме принуждаваше да остана тук.
Щеше да спаси живота ми.
ГЛАВА 34
Чувах, че Ауранзеб вече започва от другата страна на стената. През нея се понесе смях, висок и ясен като звън на камбана, гласове, както мираджински, така и чужди, а под тях като подводно течение се лееше музика.