Выбрать главу

Стояхме в сянката на стените на харема отвъд портата. Бях заобиколена от шепнещи момичета със съвършен грим. Държаха се настрани от мен. Изглежда, никой в харема не знаеше как точно съм участвала в събитията около благословената султима, но това не бе спряло слуховете. Някои дори разправяха, че са ме видели да помагам на Кадир да удави Фади. Знаех, че лъжат, защото Хала не беше толкова глупава или злобна, та да насади такъв образ в главите им. Огледах се за Лейла, която поне ми беше съюзник, но не можах да я намеря на бледата светлина, проникваща от другата градина. Единствените звуци от нашата страна бяха шумоленето на дрехи и от време на време възбуден шепот. Бяхме като животни в кошара, чакащи. Принудих се да издишам дълго, та да успокоя разтуптяното си сърце.

Това беше. Тази нощ щяхме да освободим джиновете и Лейла. И по един или друг начин това щеше да бъде последната ми нощ в харема.

Лявата ми ръка се плъзна настрани, нервен тик, от който се опитвах да се отърва през последните няколко дни. Най-малко ми се искаше някой да забележи зарастващия прорез в долната част на ръката ми, където Тамид бе изрязал парчето бронз от кожата ми. Беше прекалено рисковано да извадим и желязото — можеше някой да забележи или да умра при операцията. Тамид не бе имал намерение да вади парчетата метал, когато ги сложи под кожата ми.

Размириците бяха продължили цяла нощ след смъртта на Шира. Наричаха ги Въстанието на Благословената султима, поне засега. Историята се пишеше от победителите. Ако загубехме войната, името можеше и да се промени на Въстанието на Обезчестената султима. Бяха оставили напрежение във въздуха, което помрачаваше приготовленията за Ауранзеб. Усещах го дори тук, в безопасност зад дворцовите стени.

Когато утрото настъпи, въстанието бе превзело част от града. Сам ми каза, че нашата страна е използвала безредиците, за да вдигне барикади по всички пътища, затваряйки по-голямата част от бедните квартали и други градски райони, за да ги превземе в името на въстанието.

За една нощ бяхме завзели територия в самата столица. Ако това не изпратеше ясно послание, не знаех какво друго би го направило. По сградите из целия град бяха изрисувани слънца, но най-тревожното бе яркочервеното слънце, изобразено на стена в сърцето на двореца. Никой не можеше да обясни как се е озовало там, освен Имин, разбира се. Но сега тя беше мъничка кухненска слугиня с очи на кошута и едва ли някой би заподозрял, че такова дребно момиче би стигнало толкова високо.

Зората бе заварила улиците, осеяни с трупове. Много от тях бяха с униформи. Според Сам Шазад действала по безгрешна стратегия, макар и на градските улици вместо на бойно поле. И дори някои от бойците й да са си мислели, че просто грабят, тя успяла внимателно да ги насочва в една или друга посока, водейки ги като войници, без дори да се усетят.

Все пак, макар да спечелихме повече, отколкото загубихме, сред въстаниците се носеше страх. Ако имаше подходящо време султанът да пусне новата си армия от джинове срещу нас, беше сега.

Но бяха минали три дни и по улиците още не ходеха безсмъртни. Това все още беше война между човеци. И полуджинове. А тази нощ щях да се върна на страната, на която принадлежах.

Слугините на харема ме облякоха в мираджински цветове. Бяло и златно. Като армията. Само дето приличах на друг вид войник. Бялото блестеше, бледо и богато на фона на тъмната ми пустинна кожа. Когато станах бавно, платът обхвана кожата ми като пръстите на любовник. По ръба му имаше тежка златна бродерия, която се изкачваше нагоре, обсипана с перли. Представих си как минавам край жените на Кадир, а те посягат да хванат халата ми досущ като перлите, дето вадеха от водата. Ръцете ми бяха голи от лактите надолу, като изключим златните гривни около китките ми. Под бляскавата светлина златният прах, втрит в кожата по цялото ми тяло, изглеждаше така, сякаш слънцето живее под кожата ми.

Вайкаха се над отрязаната ми коса, но се задоволиха да я намажат с ароматни масла, та да стои изправена. Увиха около главата ми нишки от чисто злато, които се смесиха с черното и улавяха светлината. Вече не се притеснявах от отрязаната си коса. Гневът, който изпитвах към Айет, бе се стопил, щом я видях, свита на пода на килията си с мъртви очи. Беше се борила и бе загубила. Съжалявах я. Когато приключиха, сложиха на главата ми малка коронка от миниатюрни златни листенца с перли вместо плодчета. Устата ми бе оцветена в по-тъмно злато.

Всяка жена от харема, на която бе позволено да участва в празненството, беше облечена в същите цветове като мен, мираджинско златно и бяло. Но аз бях ослепителна. Като недосегаема златна скулптура, изваяна в града, за да бъде поставена в дворец и да й се възхищават. Нищо не бе останало от пустинното момиче. Изглеждах по-красива отвсякога, но някак неестествена, като непозната.