Отдолу обаче още си бях момиче от пустинята, помнех. Още бях въстаник.
Тази нощ щяхме да нанесем истински удар.
— Представяме — дойде викът отвъд вратата — цветята на харема.
Тълпата замлъкна в очакване. Вратите се отвориха. Момичетата около мен избързаха напред като деца към нов подарък. Бутаха се в мен, докато ги следвах с по-бавна походка. Когато ни пуснаха сред гостите, си представих, че за тях това е все едно да гледат птици, излитащи от кафеза, прилив на бяло и златно.
Градините бяха изкусителни в светлината на късния следобед. Фонтаните весело бълбукаха между хората, облечени с най-изящните си дрехи, а магията на музиката се преплиташе с аромата на жасмин и сладка храна. Високо над нас под небето бяха прекарани златни въжета от едната страна на градината до другата; на тях бяха окачени малки стъклени украшения, улавящи светлината. Вдигнах глава и видях, че от въжетата висят стъклени птички. Край мен мина слуга с поднос с меки кексчета, покрити с бял прах. Взех едно и го натиках в устата си, усетих взрива на захарта, топяща се на езика ми. Опитах се да му се насладя, но то се стопи бързо и между върха на езика и горната част на устата ми остана само споменът.
Чувах шепота на тълпата, докато минавахме. Албишката кралица плъзна поглед по едно от момичетата, облечено с тънка муселинова рокля, която откриваше тялото й повече, отколкото се очакваше, и се извърна отвратена, приглаждайки с ръце дългите си, тежки поли.
Не й обърнах внимание и се огледах за познати лица, за Шазад или Рахим. Срещнах погледа на султана през множеството. Някои от гостите вече бяха започнали да празнуват, сякаш утрото никога нямаше да настъпи. Но не и височайшият ни владетел. Беше съсредоточен, както винаги. Вдигна все още пълната си чаша за поздрав към мен, преди нещо друго да отвлече вниманието му. Издишах бавно. Не биваше да изглеждам подозрително. Затова тръгнах бавно през градините. Все едно не търсех никого.
Още не бях стигнала много далеч, когато Рахим ме намери.
— Височайшият ми баща нареди да те държа под око тази нощ. — Той носеше добре изгладена, бяла церемониална униформа и меч, който хич не ми изглеждаше декоративен. — Наоколо има доста чужденци и явно още може да ми се вярва, дори след като едва не те убиха заради мен.
— Веднъж, по време на засада, един човек загуби ръката си заради мен. — Беше в ранните дни на въстанието. След Фахали, преди куршума в корема. — Беше по моя вина. Когато Ахмед пак ме прати на подобна засада, го попитах дали наистина ми има доверие. Той отговори, че е по-малко вероятно да допусна същата грешка втори път, отколкото друг да я допусне за първи.
— Да се надяваме, че това е единственото, което брат ми и височайшият ми баща имат помежду си. И като заговорихме на тази тема, хайде да намерим твоето въстание. — Той ми подаде ръка в бяла униформа. Вдигнах извинително покритите си със златен прах ръце. — Ах — въздъхна той и отпусна ръка, — разбира се: гледай, но не докосвай.
Вървяхме рамо до рамо през блясъка на градината. В такава нощ би било лесно да забравим, че празнуваме победата на султана. Преди две десетилетия на този ден той бе се съюзил с галанците и бе завзел страната ни със сила. Слънцето бе залязло с бащата на султан Оман на трона. Утрото бе го заварило мъртъв в леглото си, а двореца — пълен с галански униформи. Султимът бе намерен, паднал по лице в градината, сякаш се е опитал да бяга. Мнозина от другите братя на султана бяха застигнати от същата съдба. Той не можеше да позволи никакви предизвикателства за трона. Беше оставил живи само жените и по-малките си братя… Преди двадесет години в тази нощ дворецът е бил пълен с кръв и смърт; сега меката светлина и музиката, носеща се през стените, ни подмамваха да забравим спомените за онази нощ.
Като изключим статуите. Сред гостите, музикантите и слугите, разнасящи вино и храна, градината бе осеяна със статуи, направени от нещо, приличащо на глина и бронз. Бяха застинали в изкривени до агония форми, паднали на колене, вдигнали ръце, сякаш да се защитят.
— Познавах принц Хаким като момче, да знаеш — казваше някакъв мираджински лорд на младо, хубаво момиче. Сочеше една статуя.
Това бяха принцовете. Бронзови скулптури на дванадесетте принца, които султанът бе убил, завземайки трона.
Някой бе сложил полупразна винена чаша върху вдигнатата нагоре длан на една от статуите, оставяйки измъченото лице на мъртвия принц да се взира в мазните отпечатъци от пръсти по нея.