Бях истинска късметлийка. Останах незабелязана от галаните в продължение на шестнайсет години, защото приличах на човек. Ранаа нямаше тази възможност. А за галаните всеки, който не беше човек, бе чудовище. Полуджинът не бе по-различен от кожекрадец или кошмар. Ранаа щеше да умре в мига, в който зърнеха червените й очи.
Самира нежно прекара пръсти през косата на момиченцето — успокояващо движение, което подсказваше, че прекалено често й се е налагало да приспива уплашеното дете.
— Прибрахме я и я скрихме. След като тя започна да прави… това — пръстът на Самира се насочи към светлината в дланта на Ранаа, — баща ми каза, че тя трябва да е преродената принцеса Хава.
Приказката за принцеса Хава беше една от най-любимите ми като дете. Разказваше за самата зора на човечеството, когато Унищожителката на светове още вървяла по земята. Хава била дъщерята на първия султан на Изман. Гласът на принцесата бил толкова прекрасен, та всеки, който го чуел, падал на колене. Пеенето й привлякло зъл кожекрадец, маскиран като един от слугите в двореца. Той задигнал очите й направо от лицето й. Принцеса Хава взела да пищи и героят Аталах дошъл да я спаси, преди кожекрадецът да успее да отмъкне и езика й. Смелият герой измамил духа и върнал очите на принцесата. Когато зрението й било възстановено и видяла Аталах за първи път, сърцето й спряло за миг. Това, което почувствала, било толкова ново и странно, та си помислила, че умира. Хава отпратила Аталах, защото присъствието му било прекалено болезнено за нея. Ала щом той си отишъл, сърцето я заболяло още повече. Те били първите смъртни, изпитали някога любов.
Един ден Хава получила вест, че велик град отвъд пустинята е обсаден от духове и Аталах се сражава там. Градът се опитвал да съгради нови защитни стени всеки ден, но духовете прииждали всяка нощ, разрушавали стените и така принуждавали жителите да започват градежа отново всяка сутрин. Злите духове се страхували единствено от слънцето и затова винаги се скривали, щом настъпел изгревът. Когато чула, че Аталах най-вероятно е обречен, Хава поела из пустинята отвъд Изман и заплакала така отчаяно, че бураките — безсмъртните коне, направени от пясък и вятър, я съжалили и решили да й помогнат. Тя възседнала бураките и се понесла из пустинята, като пеела толкова прелестно, че слънцето застанало на небето да я слуша. Когато стигнала до Сарамотай, задържала слънцето на небето в продължение на сто дни — достатъчно дълго, та хората там да вдигнат своите велики, непревземаеми стени, за които се трудели ден и нощ. Когато работата приключила, принцесата освободила слънцето, прибрала се зад стените на великия град и там се омъжила за своята любов Аталах. Хава заставала на стените и наблюдава оттам как Аталах потегля за битка всяка нощ и се връща всяко утре. В продължение на още сто нощи Аталах излизал през портата и защитавал града. Бил недосегаем в битка. Нокътят на никой дух не можел да го одраска. Принцесата стояла на пост всяка нощ, ала веднъж, на сто и първата нощ от нейното бдение, една стрела достигнала стените и я покосила.
Когато Аталах видял как любимата му пада от стената, сърцето му спряло от болка. Защитите, които го предпазвали така добре сто нощи наред, изведнъж се разпаднали, духовете го надвили и откъснали сърцето от гърдите му. Ала в мига, в който тялото му умряло, слънцето засияло посред нощ за последен път. Духовете не могли да се преборят със слънцето. Изгорели и така градът бил спасен с последния дъх на Хава и Аталах. В нейна чест жителите на града го нарекли Сарамотай, което на първия език означавало „смъртта на принцесата“.
Чудех се дали джинът е сметнал за забавно да даде на дъщеря си, родена в града на Хава, същия дар, който имала и принцесата.
Ала Хава била човек. Или поне така твърди легендата. Никога не бях се замисляла за това. Хората в старите приказки понякога имаха магически способности, идващи от нищото. Може би Хава е била една от нас, но постоянното преразказване на историята през вековете е заличило факта, че е била полуджин, а не истинска принцеса.