Беше по-болезнено от която и да е заповед, която бе ми давал султанът.
Джин се наведе и прошепна нещо на ксичанеца до себе си, докато слизаха по стълбите към градината. Мъжът кимна и се извърна да му отговори. Тълпата се размести и той изчезна. Борех се с инстинкта да тръгна към него. Да си пробия път през тълпата и по дяволите султанът, дори да ме види.
Започнах да вървя бавно към мястото, където видях да изчезва. Или поне толкова бавно, колкото можех, при положение че сърцето ми биеше с ритъма на оръдейна стрелба. Придвижвах се около чужденци със странни дрехи, мираджинци в изящни цветове, опасни мъже с униформи. Обаче не го виждах. Бях го изгубила. Отново.
— Амани.
Гласът му в ухото ми звучеше точно като последния път, когато го видях. В пустинята. Бягайки. Останал без дъх, след като бе ме целувал в шатрата.
Когато се обърнах, той беше толкова близо, че можех да се пресегна и да го докосна. Но ако имаше сигурен начин и двамата да умрем от също толкова ужасна смърт като бронзовите мъже около нас, това бе той.
Огледа ме цялата, от върха на идеално сресаната ми коса чак до голите ми пети. Изведнъж осъзнах как изглеждам, по-ясно от цялата вечер преди това. Че съм блестящо златно момиче, което не носи много дрехи, излъскано като останалите момичета от харема с цел да бъде гледано от други мъже, но не и докосвано. Другият ксичанец с Джин правеше точно това — погледът му се плъзгаше по всеки сантиметър непокрита кожа на тялото ми. Но Джин като че ли не забелязваше, че съм боядисана в златно и изложена на показ, сякаш като подигравка към него.
— Отрязала си косата си — каза накрая. Забеляза точно това сред всичко останало. Най-ясната рана, която носех открито от случилото ми се между стените на харема.
— Не нарочно.
Беше прекалено трудно да му обясня как е станало всичко. Но Джин успя да го прочете част от него на лицето ми. В лаконичния отговор.
— Амани, те… — започна и спря. „Нараниха ли те?" остана недоизказано. Знаех защо. Ако някой бе ме наранил и той не бе успял да го спре, не знаех какви са шансовете някога да си прости. — Добре ли си?
Това вече беше тежък въпрос.
— Ще оживея.
Лицето му се промени, сви ръката си в юмрук. Когато проговори отново, гласът му бе нисък и напрегнат.
— Кълна се в Бога, ако той те е наранил, Амани, ще го накарам да страда.
Нямаше нужда да гадая кой е „той". Султанът.
— Ти не вярваш в Бога.
Не можах да измисля какво друго да кажа.
Ръката му помръдна напред, сякаш искаше да ме притегли към себе си, далеч от всичко, което се случваше около нас.
— Тогава се кълна в теб.
Трябваше да свия ръце, за да не се пресегна към него. Помнех как, когато бях малка, ръцете ми трепереха от усилието да държа пушка, твърде тежка за десетгодишно дете. Всичко, което исках на света, бе да хвърля пушката. Да отпусна ръце и да я оставя да падне. Усилието да я държа беше много голямо. Врязваше се в мускулите ми.
Ала животът ми зависеше от това да не изпускам пушката в ръце. Да се науча да стрелям.
Задържах ръцете си където бяха. Тресяха се от напрежение.
— Джин — казах колкото може по-тихо на мираджински. — Не е безопасно да разговаряме.
— Наистина не ми пука дали е безопасно, или не. — Гласът му беше нисък и сигурен. И за момент помислих, че може наистина да ме сграбчи. Просто да ме хване за ръката и да избягаме. Тогава обаче той се опомни; жестът му се превърна в поклон и той отстъпи, за да направи път на човека зад себе си. Беше един от ксичанските мъже, който го следваше като сянка. — Тази вечер съм преводач на принц Бао от Ксичанската империя. Стига да говорим през него, няма да имаме проблеми.
Мъжът сведе глава, без да разбира какво става, и каза нещо на ксичански.
— Какво е станало с предишния му преводач? — попитах със заблуждаващо учтива усмивка.
— Този следобед се оказа на легло със счупени ребра. — Джин ми намигна над главата на принца, която още бе сведена пред мен. — Принцът има слабост към красивите жени, така че не беше трудно да го насоча към теб. Отговори нещо, все едно съм ти превел думите му.
Не бях виждала Джин от два месеца. А последния път се бихме, ръцете му бяха под блузата ми, устата му — върху моята. Между нас имаше месеци неизречени думи. Да не говорим, че вероятно трябваше да го уведомя, че щом изчезне и последната светлина, която сега удължаваше сенките ни, ще освободим голямо количество джинове. Имах да му казвам твърде много за страшно малко време, а беше доста трудно да се изразя през учтива усмивка.