Ксичанският принц кимаше весело, сляп за напрежението около себе си.
И тогава султанът ме хвана под ръка, пренебрегвайки златния прах, който изцапа ръкава му, и нямах друг избор, освен да го последвам и да се отдалеча от Джин, без да поглеждам назад.
— Не би трябвало да си сама — каза той, докато ме отвеждаше. — Тази вечер тук има много врагове на твоя вид. Бях помолил Рахим да те наглежда.
— Той се видя с един свой стар приятел от Илиаз.
Това беше най-доброто извинение, което можех да му дам.
— Намерил е нещо повече, като гледам. — Султанът хвърли многозначителен поглед към мястото, където лорд Билал, Рахим и Шазад бяха все още потънали в разговор. Фактът, че изобщо ги е забелязал, ме обезпокои. — Намерил е едно хубаво лице. — Сърцето ми се поуспокои. Стига да не подозираше Рахим и Шазад в нещо повече от флирт, нямаше от какво да се притесняваме. — Макар да подозирам, че точно това момиче не му отстъпва и по ум.
Видях как всички подценяват Шазад отново и отново.
Дори Рахим се усъмни в качествата й тази вечер въпреки думата ми. Уплаши ме това, че султанът я прецени толкова лесно.
— Защо съм тук? — попитах, опитвайки да отклоня вниманието му от изоставилия ме пазител и приятелката ми. — Щом е толкова опасно.
— Защото… — Султанът спря. Бяхме стигнали до ниша в стената на градината, скрита от тълпата. — Ти ме попита защо трябва да подновяваме съюзите си с чужди сили, които поставят собствените си държави над Мираджи. Искам да получиш отговор на този въпрос, Амани. — Той пусна ръката ми. — Стой тук.
Заповедта нямаше предишната си сила. Но султанът не знаеше това. Знаеше, че ще пусна корени тук.
Султанът пристъпи на издигнатата платформа в градината. Напрежението, надигнало се в гърдите ми от изгрев, бе на път да избухне. Нощта падаше около нас и никой не бе запалил лампи в градината, за да я прогони. Единствената светлина идваше от лампите, закачени над платформата, потапяйки тълпата в мрак.
Беше идеално прикритие за бягство.
— Почитаеми гости! Добре дошли. Присъствието ви е чест за мен — прокънтя гласът на султана над градината, привличайки цялото внимание към себе си. Разговорите около нас угаснаха като загасени кибритени клечки, а малките групи се сляха и взеха да се тълпят около платформата.
Започнах да си пробивам път през телата. Вървях към края на градината. За да се върна при въстанието и да се махна оттук. Стига да не се окажех изгорена жива като жената на Аким за освобождаването на джиновете.
Гласът на султана се чуваше от платформата. Той говореше за мир и за сила. Безсмислени, банални фрази.
Чувах откъси от преводи сред тълпата. Шазад се появи до мен, когато минах край една мираджинка, отрупана с рубини.
Никоя от нас не спря и не проговори, когато се събрахме като две течения, сливащи се в една река.
Докато се отдалечавахме, Сам зае мястото си между нас, отделяйки се от другите войници със същата униформа, но верни на друга страна. Най-накрая се освободихме от тълпата. Сам ни изпревари, когато се доближихме до стената, хвана ръцете ни и златният прах от дланта ми изцапа неговата, докато се провирахме между две глинено-бронзови скулптури.
— Не дишайте — нареди той, а аз се борех с инстинкта си да се дръпна, за да не се блъсна в стената.
Трябваше да докоснем твърд камък. Но сякаш минахме през пясък. Сякаш стената бе променила формата си за нас, от твърда към мека. Но бе го направила неохотно. Преминавайки през нея, усетих как се опитва да ни затвори в себе си. Камъкът се притискаше в кожата ми, борейки се да възвърне формата си, в която бе съществувал хиляди години. Затворих очи. След като оцелях в харема и със султана, щях да умра тук. Щях да остана погребана в стените на двореца завинаги.
И тогава въздухът отново удари кожата ми; бях от другата страна, препъвайки се. Далеч от празненството за Ауранзеб. Сред тишината на гладките дворцови стени.
— Доста време ви трябваше — поздрави ни Хала от другата страна. Изглеждаше като себе си, със златната кожа и всичко останало, облечена с прости пустинни дрехи, докато чакаше. Сам бе я вкарал вътре няколко часа по-рано. Беше в по-добро настроение от обикновено. Огледа ме. — Този цвят не ти отива.
— Да, Имин вече ме уведоми. Благодаря за приноса ти. — Реших да пренебрегна Хала и се обърнах към Шазад. — Знаели сте, че Джин се е върнал, и никой не е намерил за необходимо да ми каже?
Тя спря и разви пояса си, под който бяха скрити множество ролки барут. Сам и Шазад се спогледаха затворнически. Както някога се споглеждахме аз и Шазад. Това ми припомни болезнено колко дълго ме е нямало.
— Не ме лъжи, Шазад. Точно ти недей да ме лъжеш.