ГЛАВА 36
Джиновете бяха направени от неугасващ пламък. Вечно горящ огън без дим, идващ от Бог. И в ранните дни на света Първите създания живеели във вечен ден.
Тогава дошла Унищожителката на светове. И донесла мрака. Донесла нощта. И страха.
А после донесла смъртта.
Въоръжена с желязо, тя убила първия безсмъртен джин. Когато умрял, той избухнал в звезда. Един по един джиновете загивали по този начин, изпълвайки небето ни.
Да гледам как умира Ферештех, беше все едно да видя звезда на земята. Бяла светлина гореше в очите ми и бях заслепена. Чух някой да крещи. Чух Шазад да вика нещо, което не можах да разбера.
Бавно светлината угасна зад клепачите ми; примигвах, но отново виждах. В машината тялото на Ферештех бе изчезнало. Това, което бе останало, бе ярко като звезда, а металът на машината около него светеше, нажежен до бяло. Усетих как косъмчетата по врата ми се изправят болезнено. Знаех къде съм усещала това преди. Металната врата, когато галанецът се опита да ме убие. Пред очите ни светлината се издигна по жица, която не бях забелязала, запали я и се понесе по тавана над нас.
Чу се вик отдолу, когато избликналата над главите ни светлина освети твърде ярко, за да ни пропуснат. Времето за криене бе свършило. Сам ни хвана за ръцете, издърпа ни нагоре по стълбите и обратно през вратата толкова бързо, че едва ми стигна времето да си поема дъх, преди да минем.
Хала се олюля назад, когато излязохме, препъвайки се.
— Хала. — Дръпнах ръката си от Сам за момент. Той спря, но не и Шазад. Тя беше няколко крачки пред нас и вече тичаше към градината. — Лейла — долу е. Изведи я.
Дори не се опита да спори с мен. Не й дадох време. Тичах по петите на Шазад към градината. Погледнах през рамо, преди да завием зад ъгъла, точно навреме, за да видя как вратата се отваря и от нея се изсипват нищо неподозиращи войници към очакващата ги Хала, която пое контрол над умовете им, преди да направят и крачка. Тогава Шазад ме издърпа зад ъгъла. Хала и Лейла трябваше да се оправят сами.
Сам ме хвана, когато се доближихме до стената, и ме дръпна към нея.
Излязохме от стената, дишайки тежко, точно когато речта на султана свършваше. Около нас избухнаха аплодисменти и за момент се почувствах объркана, потъвайки отново в нормалния живот на двореца след онова, което видяхме, гонейки звездната светлина.
И тогава из цялата мрачна градина започнаха да изгряват светлини. Не светлини от маслени лампи. Не огън и примигваща светлина от факли. Просто светлина. Огън без топлина. Течеше от машината, която току-що бе убила джина, и се вливаше в стъклените орнаменти, дето висяха от въжетата, съживени в пламък.
Затворена звездна светлина.
Възгласи на възхищение изпълниха градината, когато светлините озариха смаяните лица на гостите за Ауранзеб.
И тогава в ъгъла на градината нещо помръдна. Обърнах се навреме и видях как една от статуите се движи. Една от фигурите на мъртвите братя на султана вдигна глава. И тази до нея. И следващата.
Металните мъже се изправиха и пристъпиха напред. И отново. Тълпата взе да се оглежда в очакване на още някой забавен номер. Ала не беше номер.
— Какво правят?
Долових страха в гласа на Шазад. Толкова рядко се случваше да я видя уплашена. Но знаех, че си спомня същото като мен. Влак. Момче в метален костюм. Горящи ръце. Виковете на Бахи.
Чужденец в тълпата бе принуден да се отдръпне, залитайки, когато една статуя тръгна към него.
Седях срещу султана в кабинета му, когато той разказваше за глинените слуги, създадени от джиновете преди човечеството. Абдалите. Създания от глина, които се подчинявали на всяка заповед. Слушах, докато говореше за първия път, когато сгрешил, вярвайки, че може да контролира полуджин. Че силата ни не си струва риска от неподчинение.
Това не означаваше, че се е отказал от тази сила.
Означаваше, че се е отказал от неподчинението.
Металните статуи заобикаляха мираджинците и вървяха към чуждестранните гости, ограждайки ги.
Чух султана да ми казва, че мираджинските войски не могат сами да се справят със заплахите по границите ни.
Беше капан. Ауранзеб. Примирието. Всичко. Беше капан, за да ги примами тук.
Знаех какво ще стане, преди да се случи. Един от албишките войници около кралицата се спусна към металния войник, хвърли се между него и кралицата си.
Гледах лицето му, докато гореше. Гореше, както Бахи бе изгорял в ръцете на Нуршам. Гореше като нещо, запалено с джински огън.
ГЛАВА 37
Виковете започнаха, някои заглушени, преди да се чуят, когато абдалите обърнаха силата си срещу тях. В градините се изливаха и мираджински войници, пресичащи пътя на всеки, който се опитваше да избяга. Миризма на кръв, смесена с миризма на изгорена плът, изпълни въздуха.