Осъзнах, че чакам заповед от Шазад, но заповед не идва. Че Шазад стои, смразена, до мен. Притисната до стената, гледаше как мъже и жени горят, както бе гледала да гори Бахи. Ако тя нямаше да поеме командата, някой друг трябваше да го стори. Очите ми се стрелкаха из градината, търсейки Джин. Не го виждах.
— Сам — наредих му, — трябва да започнеш да извеждаш хората от нашата страна. Колкото можеш повече, а след това бягай и ти. Шазад — тя се стресна, когато хванах ръката й. Използвах най-добрата си нейна имитация. Имахме нужда някой да бъде Шазад, а точно сега тя не беше себе си. — Трябва да се стегнеш. — Беше пребледняла, но кимна. — Как ти се струва да използваш онзи барут, за да взривиш портите?
Портите бяха от другата страна на градината, а между нас и тях се носеха хаос и смърт. Видях как умът й работи.
Абдалите нападаха само чужденците. Нямаше да й създадат проблеми, тъй като беше мираджинка. Но имаше и твърде много войници. Покрай тях нямаше как да мине.
— Имам нужда от оръжие — каза Шазад, най-сетне звучейки като себе си.
— Мисля, че мога да помогна. — Рахим се появи до лакътя ми. По униформата му вече имаше кръв. Подаде на Шазад чуждоземен на вид меч. — Толкова добра ли си, колкото казва Амани?
— Не, още по-добра съм. — Шазад грабна оръжието от ръката му. — Заедно?
Султанът беше прав. Бяха добра двойка. Те се задвижиха светкавично, с такава лекота, сякаш цял живот бяха тренирали като един. Тела на войници се сипеха около тях, докато си пробиваха път през хаоса. В същото време Сам се обърна и се гмурна в тълпата, хвърляйки албишкото си униформено сако по пътя.
Тамид.
Мисълта за него ненадейно мина през ума ми. Хала трябваше да го изведе. Но планът бе се променил. Сега спасяваше Лейла. Трябваше да стигна до него. Не можех отново да го изоставя.
Хукнах, преди мисълта да е свършила, проправяйки си път през хаоса в градината. Влетях в коридорите, тичайки към стаите на Тамид; шумът от градината се превърна в далечно ехо.
Замени го тропотът на стъпки в гонитба. Погледнах през рамо, докато тичах. Бягството ми от градината не бе останало незабелязано. Зад мен имаше неколцина войници. Чух изстрел точно когато се метнах зад един ъгъл. Куршумът удари там, където трябваше да е главата ми. Мазилката изпръска кожата ми като кръв. Заповедите явно не бяха да ме заловят жива.
Препуснах край следващия ъгъл, а босите ми крака се подхлъзнаха по гладкия мрамор.
И тогава като джин, издигащ се от пясъка, Джин се появи на другия край на коридора, стреляйки по нещо, което не виждах. Сърцето ми полетя и усетих, че набирам скорост.
Той се обърна с насочена срещу мен пушка, докато тичах с всички сили по коридора. Войниците наближаваха, но нямаше как да се прицели, не и докато бях на пътя му. Накарах краката си да се движат по-бързо; трябваше да стигна до него, преди да стрелят срещу мен.
Почти чух движението на ударниците на пушките на пазачите.
Сблъсках се с Джин с пълна скорост. Хвана ме и рязко ме обърна тъкмо когато пазачите се прицелваха, така че между мен и куршумите бе само тялото му.
Усетих пистолета, опрян в гърба ми. Извих ръка около него и Джин го пусна.
Беше все едно да се върна у дома.
Прицелих се в мястото отвъд тялото на Джин, което още ме прикриваше. Три бързи изстрела. И повече нямаше. Не от мен. Не и от тях.
Защото не пропуснах.
Дръпнах се от Джин. Три тела на земята, мъртви; изведнъж нямаше друго освен Джин, изпълващ погледа ми.
— Кървиш.
Джин трескаво търсеше рана по тялото ми.
Цялата се тресях. Усещането отново да съм в ръцете му. Отново да сме заедно. Усещането на облекчение.
— Не е моя. — Поклатих глава. Нямах представа откъде се е появила кръвта. — Трябва да тръгваме. Трябва да изведем хората…
— Вече го правим. — Джин ме хвана за ръката. — Извеждат колкото може повече хора. Шазад ще се погрижи за портите, а Имин избяга с приятеля ти Тамид в бъркотията. Трябва да…
Направихме завой. На пътя ни стоеше Кадир, обграден от двама абдали, чиито изкривени бронзови лица се взираха в нас с празни погледи. Като Нуршам. Но без очи. Без плът или кръв. Нито съмнение.
Това искаше султанът. Войници, които не могат да го предадат. Полуджинове без съвест. Които не биха се съпротивлявали срещу контрола му.
Стрелях инстинктивно. Последният ми куршум. Мина право през глината — там, където трябваше да е сърцето. Абдалът дори не трепна.
— Е, малка полуджинска кучко. — Кадир вдигна пистолета си срещу нас. — Тук нямам братя предатели, които да те спасят.