— Готов ли си да се обзаложиш?
Джин пристъпи пред мен, за да ме предпази от Кадир, готов да се бие с него. Ала Кадир нямаше намерение да води честен двубой — пръстът му вече натискаше спусъка. Тогава портите избухнаха.
Султимът залитна и куршумът се отклони. Беше достатъчно. Хванах ръката на Джин. Втурнахме се към спираловидните стълби, издигащи се нагоре и нагоре. Краката ни тропаха по камъка, докато се изкачвахме, следвани от Кадир. Излязохме в един коридор. И изведнъж осъзнах, че знам къде сме.
Завъртях се бързо към стаята в края на коридора. Беше работилницата на Тамид. Онази, от която видях покривите на Мираджи. Когато обмислях да скоча.
Затръшнах вратата зад нас и я залостих секунда преди Кадир да се блъсне в нея и да разтресе дървото. В ъгъла на стаята една от стъклените бутилки падна от рафта и се строши на земята.
Ето там. Навито въже между бутилките и превръзките.
Хванах го с една ръка и изтичах до балкона, Джин бе по петите ми. Точно както си го спомнях. Беше малък скок от ръба на балкона до стената. А оттам щяхме лесно да слезем.
— Мисля, че ще се справим.
Дишах тежко. Опитвах се да бъда сигурна. Мислех, че е горе-долу същото разстояние като между покрива на Тамид и съседния у дома в Дъстуок. Бях правила този скок и преди. Но беше толкова отдавна, че не помнех добре. А тук бяхме много по-високо.
— Май няма да успея.
Внезапно дишането на Джин прозвуча плитко. Погледнах към него и видях, че стиска хълбока си.
Дръпнах ръката му. Имаше дълъг прорез, може би от случаен куршум.
— По дяволите!
Огледах се отчаяно. Кадир блъскаше по вратата зад нас.
Бяхме в капан. Нямаше път назад. Само напред.
— Ако успея — завързах въжето за парапета на балкона, — можеш ли да пълзиш?
Краят на устата на Джин се изви в усмивка.
— Напоследък казвал ли съм ти, че си невероятна?
— Не. — Отново превъртях въжето около парапета. — Вместо това изчезна без обяснение и ме остави сама няколко месеца.
Джин ме обърна с лице към него.
— Ти — целуна ме бързо, по левия край на устата — си — този път по десния — невероятна.
Не го изчаках. Притеглих го към себе си и го целунах страстно, преди да го отблъсна.
— Точно сега нямаме време за това.
— Знам. Разсейвам те. — Той дръпна въжето и възелът, който бях направила около парапета, се развърза. — Колкото и да си невероятна, си и невероятно зле с възлите.
Започна да прави нещо сложно с въжето, пръстите му работеха сръчно. После се обърна към мен и с няколко бързи движения закрепи другия край на въжето около кръста ми.
— Щом ще рискуваш живота си, може поне да вземеш мерки за безопасност.
— Сигурен ли си, че ще издържи?
Погледнах несигурно заплетения възел около парапета.
— Можеш да се довериш на един моряк да върже възел — каза Джин. — И се довериш на мен да се погрижа за теб.
Той ме подкрепяше с ръка, докато се изкачвах. Колкото и високо да изглеждаше от балкона, от парапета бе много по-зле. Скокът може и да не беше толкова дълъг, но падането щеше да е дълго, а стената не беше широка.
Вероятно можех да се справя.
Вратата зад нас се разтресе. Кадир бе на път да я пробие.
Бях почти сигурна, че ще се справя.
Поех дълбоко дъх.
Щях да разбера дали е така.
Скочих.
Под мен нямаше нищо освен въздух. За момент се запитах дали така се чувстват Из и Маз, когато се превръщат в животни.
Когато летят.
Босите ми крака удариха стената и се препънах. Хванах се за един от назъбените върхове на стената, за да запазя равновесие. Олюлях се за секунда, но успях. Издърпах възела около кръста си и го увих около назъбения връх. Остатъкът от въжето увисна от другата страна на стената, почти до дъното. Достатъчно, за да ни изведе от двореца.
Изглеждаше доста здраво, и, за бога, трябваше да бъде.
В другия край на балкона Джин се преметна през ръба. Хвана се с ръце и крака за въжето. Възелът до мен се опъна, когато цялата му тежест се премести на въжето.
И издържа.
Все още се държеше, докато Джин се движеше с издърпвания напред. Сантиметър по сантиметър, оставяйки кървава следа след себе си.
Не можех да направя нищо друго от стената, освен да гледам със заседнало в гърлото сърце как всяко издърпване го приближава до мен. Беше почти в средата, когато вратата се разби.
Кадир нахлу в стаята, обзет от ярост.
Извадих пистолета си и го насочих към него още преди да стигне до балкона. Нямах куршуми. Можех само да блъфирам.
— Ако докоснеш това въже, ще те накарам да съжалиш, че си се родил, Кадир.