— Лъжеш — каза той. Но не се приближи, остана на място, като дишаше тежко от ярост.
— Аз съм полуджин. — Дръпнах ударника на пистолета си. — Не мога да лъжа.
Никой от нас не помръдна. Бяхме в безизходица. Стоях на стената с пистолет, насочен право към Кадир, докато Джин се влачеше по въжето. Сантиметър по сантиметър. Бавно. Бавно. Нямаше нужда да бърза много — само да е по-бърз от ума на Кадир. Достатъчно бърз, та да мине, преди Кадир да осъзнае, че нямам нищо повече от празен пистолет.
— Кадир.
Гласът от вратата ме накара да подскоча толкова силно, че ми се наложи да се хвана за стената, за да върна равновесието си.
Султанът беше сам, когато пристъпи през вратата. С него нямаше войници. Нито абдали.
— Татко! — Кадир протегна ръка. — Внимавай, тя има пистолет.
Погледът му се стрелна от мен към Кадир, към пистолета, пак към Кадир. Умът му не работеше и наполовина толкова бавно, колкото ума на най-големия му син. Безмълвно помолих Джин да побърза. Беше само на една ръка разстояние.
Султанът сложи ръка на рамото на първородния си син.
— О, сине мой. Ти си глупак.
Тогава султанът извади нож.
Понечих да изкрещя, да отправя празна заплаха, която не можех да изпълня без куршуми в пистолета си. Да обещая, че ще остана в двореца, ако остави Джин да си тръгне. Всичко, което би откупило за Джин последните му нужни секунди, преди султанът да пререже въжето и да го убие.
Той не преряза въжето. А заби ножа право в гърлото на Кадир.
Беше чиста смърт като с ловен трофей. Толкова чиста, че когато Кадир се строполи на земята, яростта още бе изписана на лицето му. Толкова бърза, че нямах време да извикам.
Шокът ме порази, вкочани езика ми, цялото ми тяло.
Султанът ме погледна спокойно, докато бършеше кръвта на мъртвия принц с ризата му. И изведнъж отново седях срещу него. Чух го да ми казва, че синовете му ще стрият тази държава на прах под чужди ботуши. Че Кадир не е по-способен от Ахмед да властва.
„Няма нищо, което не бих направил за тази страна, Амани.“ Султанът се обърна към мен. Не беше глупак. Щеше бързо да се сети, че куршумите ми са свършили. Трябваше да го разсея само още няколко мига. Докато Джин премине от другата страна.
— Знаете ли, отдавна не съм ходила да се моля. — Някаква тежест притискаше гърдите ми, докато говорех. Мразех Кадир. Но, за бога, да го гледам така, с празни очи, извърнати към нощното небе, докато кръвта се лееше от гърлото му… — Но съм доста сигурна, че Господ не одобрява баща да убие собствения си син.
— А, да. — Султанът се усмихна примирително. — Проклет е онзи, който убие собствената си кръв. Спомни си какво празнуваме, Амани — издигането ми на трона. Мисля, че вече няма как да избегна това проклятие. Освен това от Кадир нямаше да стане добър владетел. Вината всъщност е моя. Той се роди твърде рано. Не бях много по-възрастен, отколкото е той — отколкото беше. — Той хвърли поглед на кървящото тяло на балкона. — Възнамерявах тронът да мине направо у внука ми, пропускайки Кадир, но разбира се, не стана. Не очаквах онази жадна за власт женичка на Кадир да се окаже толкова хитра. — Шира. Беше мъртва само от няколко дни, но името вече се заличаваше. Когато разказваха за онова, което се случи в тази война, само така ли щяха да я помнят — като жадната за власт султима? Той отново отправи поглед към мен. — А аз трябва да призная, че не очаквах да успееш да се освободиш. — Изглеждаше почти впечатлен. — Как го направи?
— Надценил сте лоялността на хората си. — Нямах намерение да му дам името на Тамид. — Наистина ли мислите, че това ще ги спаси? Ще ги накара отново да се обединят около вас? Клането на всички, които стоят на пътя ви?
— Не става дума за мъртвите чужденци долу, Амани, а за онези, дето още живеят отвъд морето. — Султанът ме погледна над цевта на пистолета. — Знаеш ли какво става в една държава, когато владетелят се смени, Амани? Размирици. Гражданска война. Твърде много война, за да се опитат пак да ни нападнат в скоро време. А когато се опитат, вече ще имам армия от абдали, готови да защитят границите ни.
Армия от глинени мъже със силите на полуджинове. Беше прав — ако сложеше това по границите ни, никога повече нямаше да бъдем нападнати.
— Полуджинът преди теб… — Имаше предвид Нуршам. Никога не назоваваше името му, както и моето, до деня, в който убих онази патица. Сякаш за него бяхме предмети. — Той гореше толкова ярко. Но загубих защитата, която би дал на тази страна. — Защото аз бях го освободила. — Питах се дали мога да създам копие на неговия огън. Да създам бомба от метал със силата на джин. Но пък открих огъня, който създава живот. Защото това е джинският огън. Той е живот. Той е енергия. Той ни е дал живот.