А аз току-що го овладях. Не за да унищожавам, а за да дам сила на тази страна. Галаните твърдят, че времето на магията е свършило, и се насочват към машините. Албишите държат на безсмъртните си. Ние ще бъдем сред държавите, които обединяват двете.
— С цената на избиването на безсмъртните ни.
— Първите създания са ни създали, за да се бием във войните им. Но къде бяха те в нашите войни? Когато границите ни са подложени на набези от все повече чужденци? Когато хората ми ги улесняват, като застават един срещу друг, подтиквани от сина ми?
Говореше търпеливо. Като на собствените си деца.
Обяснявайки труден урок. Но той не ми беше баща. Баща ми беше джин. Беше джин, затворен в двореца и оставен на милостта на султана. И за първи път от победата над Унищожителката на светове животът му бе в голяма опасност. Баща ми не прояви интерес, когато бях на път да умра. Защо трябваше да ме е грижа за него? И все пак беше така.
— Времето на безсмъртните отдавна е свършило. Ние взехме този свят от тях. Има причина полуджиновете като теб да са толкова редки в днешно време. Този свят принадлежи на нас. И тази страна принадлежи на нас. Ролята на децата е да заместят родителите си. Ние сме децата на джиновете. — Султанът се усмихна, бавно и лениво. — А според мен ти нямаш патрони.
Тогава Джин премина. Залови се за ръба на стената и се издърпа нагоре с болезнен стон, после ме прегърна през кръста. Наполовина скочи, наполовина падна, хващайки се за въжето. В следващия момент вече се носехме надолу. Отвъд стените на двореца.
Бях свободна.
ГЛАВА 38
Изман още блестеше от празненствата за Ауранзеб, дори сред руините на Въстанието на Благословената султима. Новините за случилото се в двореца още не бяха стигнали до града. Че сме свободни от чуждата власт. Че султимът е мъртъв.
Доверих се на Джин да ни води през непознатите улици. Движехме се бавно сред сенките под прозорците, от които се носеше музика и светлина, през виещите се задни улици на чуждия град. Избягвахме големите улици, пълни с пияници и празненства.
— Ето тук.
Джин най-после ме спря до малка врата в измазана стена на уличка, толкова тясна, че стената пред нас почти докосваше тази зад нас. От вратата започваше канавка и продължаваше по тесните павирани улици.
Не бях сигурна какво да очаквам от другата страна. Може би водеше към друг свят като старата ни врата. Или разкриваше таен проход, който да ни отведе до мястото, дето се криеха останалите въстаници, откакто загубихме Долината на Дев.
Но влязохме в кухня, осветена от въглените на гаснещ огън. Беше от най-обикновените, същата като на леля ми в Дъстуок. Само дето тук не липсваше храна. От тавана висяха излъскани до блясък тенджери и тигани между сушащи се билки и подправки. Рафтовете бяха пълни с консерви.
Затръшнах вратата зад нас. Нямах време да се чудя къде сме, освен че сме в безопасност. Двамата с Джин се свлякохме до огнището, той с гръб, опрян на стената. Аз — на колене срещу него.
— Целият си в кръв. — Бавно го пуснах от рамото си. — Трябва да видя.
— Добре съм.
Но все пак ме остави да сваля ризата му през главата, потрепвайки от болка, когато вдигна ръце нагоре. Окървавената му риза удари пода, навита на топка, а той сложи ръце на главата си, за да ми даде пълен достъп до раната. Поне не ме лъжеше — повечето кръв, изглежда, не беше негова. Кожата му бе изцапана с кръв, но освен раната на хълбока, която му попречи да скочи на стената, и една голяма синина, нарастваща като облак под татуираната птица на ребрата му, не беше тежко ранен.
Тогава го забелязах. Яркочервен плат, вързан за юрната част на лявата му ръка като лента за ръкав. Можех да помисля, че е превръзка, но бих познала шиймата си навсякъде.
Пресегнах се, без да мисля; докоснах края, където платът опираше в кожата му. Той отвори очи при допира и погледна надолу, сякаш бе забравил, че я носи.
— Това е твое.
Пръстите му взеха да се борят с възела в долната част на ръката му.
Седнах отново.
— Мислех, че съм я загубила.
Беше глупаво. Това беше само парче плат. Не беше въстанието. Не беше Джин. Беше просто предмет. Предмет, който не вярвах, че ще си върна.
— Аз помислих, че си го оставила.
Не ме погледна. Още се занимаваше с възела. Беше вързан здраво. Сякаш отчаяно се е стремил да не я загуби.
— Да съм я оставила?
Възелът най-после се развърза под пръстите му.
— Сутринта, след като изчезна. — Раменете му бяха сковани, докато развиваше червената шийма от ръката си. — Нямаше те, а това беше пред шатрата ми. — Трябва да съм го изгубила в борбата със Сафия. Когато стоях пред шатрата му. И решавах дали да вляза. — Изглеждаше като съобщение.