Кожата под шиймата бе по-бледа. Сякаш отдавна не бе виждала слънце. Той ми подаде шиймата. Хванах единия край. Историята ни висеше между нас, десетки малки напомняния за първите дни на познанството ни. Когато нещата бяха по-прости. Той беше Източната змия, аз бях Синеокия бандит и бяхме само двамата, не двамата — и дяла революция. Цяла държава.
Понечих да кажа колко глупаво е било да си мисли, че съм си тръгнала и съм го уведомила с изхвърлена шийма. Но все пак не бяхме много добри в това да си казваме неща един на друг.
— Ти първи си тръгна. — Дръпнах края на шиймата. — Когато бях ранена, ти ме остави.
— Ти стъпи на пътя на куршум, Амани. — Той приглади нежно кичур коса, паднал на лицето ми, и пръстите му стигнаха до мястото, където ножицата на Айет го отрязаха. Гледаше ме все едно отново опознава лицето ми. Нямах нужда да го запомням пак. Изглеждаше както като го оставих. Дали изглеждах различно след времето в харема? — Направи го, без да те е грижа за собствения ти живот.
— Това е, което правя — рекох. — Това правиш и ти.
— Знам. — Спусна ръце от косата на раменете ми и обгърна врата ми. — Но това не означава, че трябва да ми харесва.
— Бил си ми ядосан, защото едва не умрях?
Бях толкова близо до него, та само да вдишах, щяхме да се докоснем. Чувствах се така, все едно ме държи цялата между ръцете си, ала топлината им пораждаше усещане, сякаш ще изляза от кожата си.
— На теб, на Ахмед, на себе си, на всички. — Най-после ме погледна в очите. Угасващите въглени осветяваха лицето му с топъл блясък, докато палецът му правеше кръгчета на тила ми. — Не се справям добре със загубата на хора, Амани, а знаеш, че не ми пука за тая държава. — Останалата част от тялото му бе неподвижна, нещо здраво, за което да се хвана. Но пръстите му се плъзгаха в косата ми и почвах да треперя. — Не съм като Ахмед или Шазад. Дойдох тук, защото ми пука за него и за Делила, а те обичат това място. Пука ми за теб, а ти си това място. Мислех, че ще трябва да се оправя без теб, ако си толкова нетърпелива да напуснеш този свят. Но тогава ти изчезна и бях готов да разкъсам пустинята на части, за да те намеря.
Исках да кажа нещо, което би помогнало. Исках да му кажа, че не бива да се страхува, че ще умра. Но щеше да е лъжа. Бяхме във война. Ничий живот не бе в безопасност. Не можех да му обещая бъдеще, в което няма да поема още някой куршум, и той не можеше да ми обещае. Безразсъдната надежда, която ни караше да се борим, можеше да ни убие.
Затова замълчах, стопявайки и последното разстояние помежду ни.
Той каза, че би разкъсал пустинята, за да ме намери. Усетих отчаянието му в целувката, когато устните му намериха моите.
Не беше достатъчно с Джин; никога не беше достатъчно. Ръцете му бяха в разкъсаните ми дворцови дрехи, опитваха се да ме намерят под твърде тежката бродерия и тежестта на натруфения халат. Една ръка се сви в косата ми, дръпна тънката златна коронка, която още се крепеше там. Той я измъкна от косата ми и я хвърли встрани, махаше от мен парчетата от двореца, опитвайки се да ме върне при себе си.
Сякаш бях уловена в горски пожар, отчаяно си поемах дъх, като че ли щяхме да угаснем, ако спрем. Без да мисля, свалих ръце от гърдите му. С едно бързо движение свалих скъсания халат и го метнах до ризата му на купчината на пода, останах само по тънката ленена долна риза.
Пръстите му намериха края и го вдигнаха нагоре, после се озоваха на корема ми, докоснаха белега на бедрото ми. Изведнъж осъзнах, че треперя. Сгуших се в него, кожа до кожа, търсейки топлина. Той сложи ръце под кръста ми и ме притисна до себе си.
Усетих как се забавяме. Ритъмът на сърцето ми се забави. Пожарът се превърна във въглени, докато Джин ме държеше притисната до себе си. Осъзнах колко сме близо да направим нещо повече. Кожата му — до моята, ръцете му — по тялото ми, карайки ме да потъвам в него.
Вратата на кухнята се отвори и се отдръпнахме един от друг. Сам влезе, препъвайки се, с изпадналата в безсъзнание Лейла на ръце.
— Какво стана?
Бях на крака за секунди. Джин внимателно се облегна на стената зад мен.
— Направи сериозната грешка да се съпротивлява. — Хала го последва през вратата, отпускайки илюзията, че е човек, и кожата й си върна нормалния златен цвят. — Бореше се с нас, каза, че не може да остави брат си. Оказа се, че може. — Огледа все още блестящата ми кожа, макар половината златен прах да бе изпадал при бягството. — Е, това е ужасна вечер — каза вместо поздрав. Очите й се спряха на Джин.
Част от праха по кожата ми бе полепнал по него, златно петно от лявото ухо до устата. Джин разсеяно избърса с ръка челюстта си. Нямаше полза — златото от кожата ми беше и по ръцете му. Може би щях да се смутя, ако припадналата принцеса и старите приятели в малката кухня не дърпаха ума ми в други посоки.