— А останалите? — попита Джин, предавайки се.
Въпросът му получи отговор, преди Хала да проговори. Имин влезе, залитайки, облечена с разкъсани дрехи на прислужница. Шазад я последва — държеше Тамид за ръката. Той се опита да се дръпне, ядосан, когато тя го бутна пред себе си в кухнята. Шазад го пусна бавно, за да стане ясно, че не е длъжна да го прави. Тогава ме видя и на лицето й изгря онази широка усмивка, после ме прегърна. Усетих ръцете си, сякаш се движеха сами, да се мятат около нея.
— Рахим? — попитах.
— Жив е. — Тя ме пусна. — Но го заловиха. Той е войник до мозъка на костите. Имахме нужда някой да прикрива бягството ни. А той отказа да бяга. — Тя ме погледна. — Ще поправим това.
И аз й вярвах. Защото се върнах. Вече не бях затворничка и можехме да направим всичко. Хвана ме по-здраво. Но Имин я повика и тя ме пусна. Озовах се лице в лице с Тамид, който гледаше в земята, облегнат лошо на изкуствения си крак.
Прегърнах го. Обля ме облекчение.
— Благодаря ти.
Притиснах го по-силно до себе си.
Но Тамид не отвърна на жеста. Отдръпна се.
— Не съм предател, Амани. Не направих това — извърна очи към Джин — за вашето въстание.
Единственият път, когато Тамид се срещна с Джин беше, когато той ме издърпа на едно бураки, а аз оставих Тамид да кърви на пясъка. Не вярвах приятелят ми от детинство да изпитва особени симпатии към него.
— Е, добре. — Шазад сложи ръка на рамото му, а аз преглътнах буцата в гърлото си. — Май ще се наложи да държим теб и принцесата под ключ за известно време. Ела.
— Къде сме? — попитах най-накрая, доволна, че гласът ми прозвуча нормално, докато вървяхме към вратата, водеща към останалата част от къщата.
— В моята къща — отвърна Шазад. Спънах се на най-долното стъпало на кухнята. Джин ме задържа да не падна. — Баща ми го няма и изпратих майка си и брат си в къщата ни на брега. Не исках да ги излагам на опасност.
— Лагерът ни е в дома на генерал Хамад? — попитах, мислейки за сериозния мъж, когото видях в тройната зала.
— Не. — Джин сложи ръка на гърба ми. — Все едно да си просим да ни хванат. Използваме я, но по-голямата част от лагера… — Той потръпна, когато се пресегна към вратата, и се хвана за хълбока. Отворих я вместо него. От другата страна имаше хубава трапезария, но неосветена. — Има градина, недалеч оттук — обясни Джин, докато бавно прекосявахме стаята. — Свързана е с къщата с тунел.
Джин ме преведе през още една врата, а ръката му се стегна на кръста ми. Осъзнах, че почти не ме е пускал, откакто напуснахме двореца. Взаимно се поддържахме изправени.
Тунелът започваше в мазето, зад две големи кутии с етикет „брашно", които издрънчаха, като че бяха пълни с пушки, когато бутнах едната, докато минавахме. Шазад запали маслена лампа и ни поведе.
Не бях сигурна колко дълго ходихме, но беше над два пъти повече от дължината на Дъстуок. Дълго броих стъпките си, после се отказах. И тогава пред нас се появи малък лъч светлина. Явно още една врата.
Поколебах се. Десетки спомени как се връщам у дома сред мира на Дева нахлуха в съзнанието ми. Как стоя пред вратата в скалата и чакам да ми позволи да оставя праха на пустинята и да се върна вкъщи. Това вече го нямаше. Онзи дом не ме очакваше отвъд тази врата. Нямаше да се отвори към оазис, построен с магия и превърнат в убежище на въстанието. Хората, умрели при бягството ми, нямаше да ме чакат там. Не знаех какво да очаквам. Но въпреки това исках да се върна у дома.
Пристъпих през прага.
Беше по-тихо от стария лагер. Първото, което забелязах. И моментално разбрах защо. Огромните стени около имота скриваха от поглед всичко освен небето, но все пак бяхме в град. Имаше уши навсякъде около нас.
Но пък беше пълно със светлина и движение.
Не беше пустинята, ала споменът за пустинята още беше тук. Палатките бяха разпръснати сред лагерните огньове, а до една стена бе издигната оръжейна. Мрежа от въжета с фенери и пране се простираше под небето. Изглеждаше почти като надежда.
— Амани! — Делила ме видя първа. Изтича през двора и ме прегърна, изтръгвайки ме от хватката на Джин. — Ти си жива! Измъкнали са те! Какво се е случило с косата ти? Харесва ми! Изглеждаш по-възрастна. Исках да дойда и да помогна, но не ми позволиха.
— Вече говорихме за това — рече Шазад. — Една от вас трябва винаги да е в лагера, в случай че се наложи да ги скрие. — Тя махна към Делила и Хала, която се усмихна тънко.