— Трябва някой да се погрижи за раната — каза му тя. — Някъде, където няма да изцапаш с кръв кабинета на баща ми. Иди да намериш Хаджара. — Бяхме загубили светия си отец в бягството от Долината на Дев. Докато намерехме нов, Хаджара щеше да свърши работа, беше нелоша шивачка.
— Ако нямате нужда от мен… — каза Джин, изправяйки се внимателно.
— Оправяхме се добре и без теб, братко — отбеляза Ахмед.
Беше нечестен удар. С Шазад се спогледахме. Между Ахмед и Джин отново имаше напрежение и това не беше добре за никого.
Джин обаче не каза нищо, когато мина покрай мен към вратата и докосна дланта ми, сякаш искаше да я хване.
— Да не се запишеш доброволец за някоя глупост, докато ме няма.
— Не виждам друг избор — каза Имин, когато вратата се затвори зад Джин. — Освен ако някой от вас има тайна сила да се преобразява, която е крил досега, та да си почина малко. Някой? Не? Така си и мислех.
— Бих предложил себе си, но мисля, че чужденците не са добре дошли в двореца точно сега — каза Сам. Гледаше Шазад. — А и от мен не става достатъчно красива жена, за да мина в харема за дълго. Амани може да го потвърди.
— Вярно е — признах. — Липсва му бюст, за да изглежда добре в халат.
Шазад се изсмя.
— Някой трябва да отиде — каза Имин и се отдръпна от прегръдката на мъжа си, превръщайки се лесно от съпруга във въстаничка. — Ако ме хванат, ще изпия отрова, преди султанът да ме постави под контрол, както направи с Амани.
Не бях напълно сигурна, че се шегува.
Откраднахме няколко часа сън след изгрев, когато се уверихме, че дворецът е свършил с разпространяването на лъжи сред хората. Бяхме в дома на Шазад, а това означаваше, че има свои стаи в къщата. В този момент наистина ме порази фактът, че стария ни дом вече го няма. Шатрата ни я нямаше. Малкото пространство, което споделяхме половин година и станало също толкова познато, колкото леглото ми в Дъстуок.
Реших, че мога да си намеря собствена шатра. Ако исках. Да си намеря място в новия лагер. Вместо това открих Джин. Беше задрямал под сянката на портокалово дърво с огромни дълги клони. Ризата му бе се повдигнала и виждах къде Хаджара е зашила раната му. Той се събуди стреснат, когато се излегнах до него, но се успокои, като видя, че съм аз. Знаех, че ме гледа. В месеците между Фахали и куршума, дето ме простреля в хълбока, успяхме да откраднем много мигове заедно в пустинята, но не бяхме спали един до друг. Той се отмести леко, настрани с лице към мен и подпря главата ми с ръка. Тревата още бе хладна от нощта. Пак трябваше да спя на земята, но имах чувството, че тук ще спя по-леко, отколкото върху хиляда възглавници в харема.
— Нямах време да си намеря нова шатра — каза той и ме прегърна отново. — Понеже току-що се върнах от издирването на едно момиче.
— Следващия път внимавай да не я изгубиш — казах и затворих очи, облягайки глава на него.
— Точно това ще направя.
Той ме намести удобно до себе си. Беше последното нещо, което чух, преди да заспя.
Шазад ни събуди по някое време следобед. Косата й беше мокра от банята и събрана на кок на тила й. Чудех се дали изобщо си е почивала от Ауранзеб насам. Каза ни, че Лейла най-после е дошла в съзнание.
Шазад бе изпълнила обещанието си за окови. Тамид и Лейла бяха затворени в две от многото празни стаи в къщата и оковани, докато се уверим, че няма да се опитат да избягат. Опитах се да видя Тамид в стаята до тази на Лейла, но той се престори, че спи — доста ясно послание за мен.
Лейла приличаше на животно, хванато в капан, с колене, притиснати до брадичката й, а очите й се стрелкаха между мен, Джин, Ахмед и Шазад, сякаш се опитваше да гледа всички ни едновременно.
Не. Не като животно в капан. Тя ни гледаше, сякаш ние сме животните, готови да я разкъсат всеки момент. Спомних си деня, когато я срещнах в менажерията. Когато тя майстореше малък механичен слон, а аз бях обградена от жените на Кадир. Но това беше различно. Поне така мислех.
— Е — каза Ахмед разговорливо, сядайки на ръба на леглото. Тя притисна краката си още по-близо до тялото. — Значи ти си направила армия от машини и магия за баща ми.
— Не съм… — Лейла винаги звучеше като дете, но сега слабият й глас почти се загуби. — Моля ви, не ме наранявайте. Нямах избор.