— Никой няма да те нарани — каза нежно Ахмед в момента, в който Шазад издаде гърлен звук на съмнение.
— Всички имат избор — рече Шазад, когато Лейла я погледна с широко отворени, стреснати очи. Ритнах я по глезена. Силно. Последното, което искахме, беше толкова да изплашим Лейла, та да не иска да говори. Тя ми хвърли остър поглед.
— Изборът ми беше или да помогна на баща си, или да гледам как брат ми умира. — Лейла покри лицето си с ръце в отчаяние. — Какво щяхте да направите вие?
И тогава започна да плаче. Дълбоки ридания разтресоха тялото й.
— Баща ти е заплашил Рахим? — попитах, вместо да оставя Шазад да отговори. — Казал ти е, че ще го нарани, ако не му помогнеш?
Рахим се боеше, че Лейла е в опасност в харема, но, изглежда, той е бил под угроза.
— Рахим не знае. Той така и не узна какво се случи с майка ни. — Лейла изтри носа си с ръкав, колкото можеше с оковани ръце. — Преди всички тези години. Тя каза на баща ми, че може да направи машина, която да даде енергия на цял Мираджи. Която да промени света. — Майка й беше дъщеря на гаманикски инженер. От държавата, смесила технологията с магия. — И го направи. Обаче машината трябваше да вземе енергия отнякъде. Взе я от нея. — Лейла избърса ядно сълзите, напиращи в очите й. — Както от всички, които дойдоха след нея.
— Като Саида — осъзнах изведнъж. — И Айет. — И Моуна и Узма. Момичета, изчезнали безследно от харема. Място, където момичетата изчезваха през цялото време, без никой да забележи.
— Имаше тестове. Можеш да вземеш… — Лейла затвори очи. — Свещените книги казват, че човеците са сътворени от искра джински огън. Машината взима тази искра, за да даде живот на нещо друго. Не истински живот, но… това, което имат. Баща ми мислеше, че ако може да го направи с човешки живот, какво ли би постигнал с живота на безсмъртен?
Лейла изглеждаше така, сякаш изпитваше болка.
— Да даде сила на армия, която не може да бъде победена с куршуми — каза Шазад, разбрала какво сме видели предната нощ. Сериозността на това, срещу което бяхме изправени, порази и четирима ни. — Която не се уморява и не яде. Която може да устои на враговете на Мираджи.
— Включително на нас — допълних мрачно. — Как работят?
Лейла сви рамене с окаян вид.
— Като всяка друга магия. Думи, думи, думи.
— А как можем да ги спрем? — прекъсна я Шазад, преди Лейла да изпадне в самосъжаление.
— Почти невъзможно е. — Лейла поклати глава, а от очите й се ронеха сълзи. — Ще трябва да унищожите източника на енергия и…
— Машината — каза Джин.
Той пристъпи напред и Лейла се отдръпна. Сложих ръка на неговата, за да го спра. Имаше същата кръв, но за нея беше татуиран непознат.
— Как тогава да го направим? — попита Шазад. — Имаме достатъчно барут, за да взривим цялото нещо, ако можем…
— Не! — каза бързо Лейла, с ококорени от паника очи. — Ще унищожите целия град! — Както в историята за Аким и жена му. Джински огън извън контрол. — Джинът трябва да бъде освободен, не отприщен. Енергията трябва да се освободи. — Лейла погледна право в мен. — Амани е тази, която го е обвързала. Само тя може да го освободи.
И изведнъж всички гледаха в мен. Ако знаех, че съм обречена на толкова много внимание, щях да среша косата си.
ГЛАВА 40
— Няма да ви лъжа. — Ахмед се огледа из кухнята, пълна с въстаници. — Това ще е истинско предизвикателство.
Фактът, че Ахмед не беше полуджин, в случая бе огромен плюс. Бях сигурна, че ако не може да лъже, ще се затрудни с изричането на думата „предизвикателство" и ще намери някоя по-подходяща като например „бедствие".
Бяхме около двадесет човека, натъпкани до тавана в кухнята на Шазад, облегнати по пъстроцветните плочи, които се виеха из стените като пара от изискано ястие, главите ни се удряха в тиганите, окачени на тавана. Шазад стоеше от дясната страна на Ахмед, както винаги. Джин бе се облегнал на камината — ако не знаех, че е ранен, нямаше дори да усетя, че се нуждае от опора. Сам стоеше в ъгъла и разсеяно вкарваше и изкарваше ръката си от стената.
Обвих длани около чашата силно кафе. Бях поспала още няколко часа, но не достатъчно. Липсваха някои лица, които трябваше да са тук — хората, умрели при бягството от долината. Имаше нови, които не познавах. Ала Дори в тази странна обстановка усещането беше като в шатрата на Ахмед в лагера. Бяхме загубили онзи дом, но още се борехме за създаването на нов.
Спуснатите завеси в кухнята бяха червени и ни скриваха от любопитните погледи от улицата. От тях помещението бе станало кърваво като зора.
„Нова зора. Нова пустиня."