— Превъзхождат ни по брой, по разположение и въоръжение — съобщи Ахмед.
Джин улови погледа ми през стаята и вирна вежда, сякаш казваше: „Тази реч не е особено вдъхновяваща". Изсумтях.
— И по полуджинове, ако съдим по ония неща на Ауранзеб — измърмори някой отзад.
Из стаята премина одобрителен шепот. Слуховете за абдалите и странните им сили бяха се разпространили поразително бързо. Шазад каза, че те вече потушават част от искрите, които успяхме да запалим сред хората в града.
— Да, благодаря ти, Ясир. Именно с това ще започнем. — Шазад с лекота пое контрола и пристъпи до масата. Ахмед й направи място. Представих си я до Ахмед на трона. Като негова султана и негов генерал, умът й бе потопен в решаването на някакъв проблем, а над веждите й имаше златна корона. Щеше да й отива. — В момента сме изправени пред три спешни проблема и благодарение на нашия Синеок бандит, който се завърна при нас… без да се обиждаш — подхвърли през рамо към Сам, — можем да ги решим.
— Макар самата тя да създаде един от тези проблеми — измрънка Хала.
Не й обърнах внимание. Когато излязох напред, погледите се отправиха към мен. Бях се върнала съвсем скоро, но вече забелязвах промени. Вече не бях просто Синеокия бандит, бях момичето, което е успяло да се измъкне живо от двореца, стояло е лице в лице със султана и е избягало.
— Първият проблем е, че се нуждаем от армия, истинска армия, с която да се опълчим на войските на султана. Ако успеем да сключим съюз с лорд Билал, ще имаме бойна сила. Уговорили сме среща с лорд Билал след няколко часа. Преди спускането на нощта. Надяваме се, че в края на срещата ще разполагаме с армия.
— Ако допуснем, че не е избягал от града — добави Хала.
— Да не си станала по-голяма песимистка, докато ме нямаше? — попитах. — Или съм забравила какъв трън в задника си?
— Е, нали знаеш какво казват — раздялата засилва любовта. — Хала се усмихна изкуствено. — Нали точно заради оптимизма ти те заловиха?
— Ей, вие двете, не забравяйте по колко начина мога да ви убия, ако не млъкнете — прекъсна ни Шазад, преди да се хванем за косите.
Из стаята се понесе смях и разведри напрежението.
— Вторият ни проблем е — каза Ахмед, опитвайки се да накара всички отново да се съсредоточат, — че дори да имаме армия, можем да се изправим само срещу противници от плът и кръв. Не срещу войска от механични части и магия. Затова трябва да заведем Амани при тази машина.
— А в момента тя е много добре защитена. Няма начин да се доближим до нея — допълни Шазад. — Затова се налага да привлечем вниманието на султана и цялата армия, която я пази. Войната, както се оказва, е доста удобно средство за целта.
Всички се втренчиха в Шазад.
— Да не предлагаш да започнем война само за да вкараме Амани в двореца? — попита някой от задните редици.
— Не — отговори Шазад. — И бездруго трябва да започнем война. Предлагам да я използваме, за да подобрим поне малко шансовете си за победа, като дадем възможност на Амани да се промъкне в двореца.
— Което ни води до последния проблем — намеси се Ахмед. — Това, че в момента Амани е… недееспособна.
Всички замлъкнаха. Съзнателно потърках мястото на ръката си, където усещах едно от железните парчета, зашито в кожата ми. Подбутнах го като разклатен зъб. След секунда усетих болезнено бодване, напомнящо ми, че това металче не е истинска част от мен. Припомних си колко безполезна бях, докато тялото ми бе осеяно с железни белези.
— Успяхме ли да намерим Свещен мъж, комуто можем да се доверим? — попита Шазад. — Някой, който би могъл да извади желязото от Амани?
Знаех какво й струват тези думи. Откакто Бахи бе умрял, Шазад не бе говорила така открито за Свещени бащи. Дори и когато бях ранена в корема. Но всъщност не можех да знам със сигурност, нали тогава бях в безсъзнание.
— Нямаме кой знае какъв напредък в това отношение — каза Сам. Беше напрегнат. — Свещените мъже общо взето са в джоба на вашия султан. Биха ви предали без колебание, вместо да ви помогнат.
— Не можем ли да рискуваме? — потърках с пръст горната част на ръката си, притеснена от парчето метал вътре. Исках да го измъкна оттам сама.
— Не — каза без колебание Джин. Проговаряше за пръв път. Всички погледнаха към него. Той рядко вземаше думата на военни съвещания, освен ако трябваше да каже нещо важно. И затова хората имаха навика да го слушат. Ала сега въстаниците го наблюдаваха, смутени. Не беше избягал само от мен. Беше изоставил въстанието. — Няма да рискуваме с теб.
— Така че или ще намерим някого — заключих аз, — или ще трябва да вляза в двореца малко или много беззащитна.