— Хала е омъжена?
Едва не се спънах.
— Според теб кой е отрязал пръстите й? — Ахмед ме задържа. — Добре ли си?
— Чудесно — махнах с ръка аз. — И защо изглежда по-претрупан от публичен дом на Шихабиан?
Ахмед се засмя, което ме изненада. Имаше хубав смях, бях забравила този факт. От много време не бях го чувала.
— Теорията на Сара е, че ако хората си мислят, че знаят срещу какво се изправят, не дълбаят повече и няма опасност да открият истината. А всеки си мисли, че знае какво точно се случва в къща, пълна с жени, в която ежедневно идват разни мъже и от време на време се появява по някое дете. — Сара. Сега си спомних защо името ми звучи познато. Когато бяхме в планината в пустинята, в деня преди Бахи да умре, Шазад му подхвърли нещо за дете и жена на име Сара. — Тя обича да казва, че просто е добавила няколко възглавници. Изпратихме Фади тук. Ще е в безопасност.
Изкачихме четири етажа стъпала, докато стигнем до покрива. Джин беше там и чакаше под сянката на навес от зеленина. Раменете му видимо се отпуснаха, когато ни видя.
— Без проблеми по пътя?
— Всичко е наред — казах. — Без проблеми тук?
Той поклати глава.
Потънахме в напрегнато мълчание, докато чакахме Шазад. Трябваше да пристигне след половин час. Мина близо час и паниката бе стиснала здраво вътрешностите ми, когато Шазад изникна от стълбите с Билал, който имаше качулка на главата и превръзка на очите.
Бяхме му казали да се срещне с Шазад сам и невъоръжен. Ние бяхме поставили условията на срещата, при това бяхме поискали доста неща, тъй като очаквахме преговори. Но Шазад спомена, че той дори не потрепнал. Съгласил се да дойте тук, беззащитен. Това беше от нещата, които те карат да бдиш за капан. Шазад не спираше да оглежда небето около нас предпазливо, докато сваляше качулката от главата на Билал и смъкваше превръзката от очите му.
— Не се тревожете — рече лениво той. — Не крия нищо в ръкавите. Може да питате някой от вашите полуджинове, ако не ми вярвате.
Всички ме погледнаха. Значи Билал знаеше какво представлявам.
— Казва истината — изрекох аз.
Знаех какво си мисли Шазад. Нещо не е наред с тоя мъж, щом цени толкова малко живота си.
— Добре. — Билал прибра ръце в джобовете си. Носеше грозна курта в лилаво и златисто, твърде широка и издута около ръцете. Идеално се вписваше в претрупаната Скрита къща. — Значи ти си знаменитият Въстанал принц. — Билал огледа Ахмед. — Мислех, че си по-висок.
— Не трябва да вярваш на всичко, което чуеш — отвърна Ахмед.
— Чувам, че май наистина е възможно да надвиеш баща си — сподели Билал. — С малко помощ от моята армия.
— На това можеш да вярваш — каза Ахмед.
— Добре — кимна Билал. — Искам да прекратя този парад от нашественици. Уморително е. Ако моята армия може да надвие баща ти, веднага ти я давам. И без това никога не съм имал особено желание да я командвам. Това беше силата на Рахим. Той беше като втори син на баща ми. Но ще искам нещо в замяна.
— Когато стана султан — Ахмед бе подготвен, — ще обявя Илиаз за независим. Ще бъдеш владетел на собствено кралство, стига да обещаеш да се закълнеш във вярност към трона на Мирдажи.
— О, изобщо не се вълнувам от това — Билал поклати глава. — Това беше просто претекст, който да подхвърля на хубавия ти генерал, за да ми уреди лична среща с теб. Имах чувството, че ако й кажа какво искам в действителност, веднага ще ми откаже от твое име. Жени — понякога са толкова неразумни.
— А какво искаш в действителност? — попита Ахмед.
Подбираше думите си внимателно. Не каза: „Просто го назови". Макар всички да знаехме колко сме отчаяни.
— Задръж си кралството, всеки къс от него — отвърна Билал. — В замяна на армията си искам само едно — някоя от твоите полуджинове за съпруга.
Мълчанието, което последва, бе почти материално. Всички на покрива бяхме смаяни. Ала Ахмед не му отказа веднага.
— Полуджиновете не са моя собственост — отговори накрая Ахмед. — Илиаз, от друга страна…
— Не искам да стана крал — махна вяло Билал. — Независимият Илиаз бе мечтата на баща ми. Той бе амбициозен мъж. Велик мъж. Аз съм умиращ мъж. Свещените бащи ми казват, че е нещо в кръвта ми. Остават ми няколко години живот. Ако имам късмет. — Сега го съзрях — в широките дрехи, в бледността на кожата му, в умората във всеки жест. Не беше арогантност. Беше болест. — Дори да спечелиш трона и да ми дадеш кралство, колко дълго ще го управлявам? Година-две?
— И къде попадаме ние? — Не можех да държа устата си затворена. Все пак той преговаряше за една от нас. — Ако просто искаш съпруга, която да ти роди син, преди да умреш, убедена съм, че можеш да я намериш и сред обикновените хора.