Билал се усмихна уморено.
— Всеки вярва, че полуджиновете имат силата да лекуват. Затова на черния пазар можеш да намериш кичури коса или странна кожа. Или летящи сини очни ябълки, които да те изцерят. — Огледа всеки от нас. — Но това са измислени истории. Някои казват, че истинската лечебна сила произлиза от убийството на полуджин. — Спомних си как Махди държеше нож пред гърлото на Делила и я буташе към шатрата на болната Саида. Каза, че Делила трябва да умре, за да оцелее Саида. — Това е грешен превод на старомираджински. Истинската фраза не е „онзи, който отнеме живота на полуджин", ами „онзи, който притежава живота на полуджин". Който е получил живота на полуджин. Със сигурност знаете историята за Хава и Аталах.
Хава и Аталах си дали клетва един на друг.
Според историите любовта им била толкова голяма, че защитавала Аталах по време на битка. Но ако тя е била полуджин…
Сватбени клетви. Удари ме като юмрук в корема.
Отдавам ти се. Давам ти всичко, което съм. И всичко, което имам, е вече твое.
До деня на смъртта ни.
За повечето хора клетвите бяха обикновен ритуал. Но от устата на полуджин бяха изричане на истината. Така бе се родила легендата — Хава бе запазила Аталах жив с думите си.
Докато го наблюдавала от стените, животът му бил свързан с нейния и той оцелявал. Когато тя паднала, той също паднал. Не умрял от скръб. Умрял от полуджинската истина.
Около нас настана мъртво мълчание, докато осъзнавахме истината.
— Дай ми една от твоите полуджинове — каза Билал, втренчил очи в моите. — Ще се отнасям добре с нея. Няма да я нараня. Макар че ще очаквам да изпълнява всичките си съпружески задължения. — Видях как Джин сви юмрук. — Ще искам само един син от нея. И ще я почета, като не взема друга съпруга. Искам да доживея да видя как косата ми посивява и да зърна внуците си. И ще ти дам армия и страна. Едно момиче в замяна за трон.
Остави ни няколко мига, за да възприемем тежестта на думите му.
— Виждам, че се налага да го обмислиш. Ще замина за Илиаз на сутринта. Ако искаш армия, ела да ме намериш със съпруга. Ако ли не… — Той сви рамене. — Ще гледам от крепостта си как новите оръжия на баща ти изгарят теб и въстаниците ти и ще умра в собственото си легло дълго преди войната да е свършила и султанът да е дошъл за мен. И ако ме намразиш за това, ще си уредим сметките след смъртта.
ГЛАВА 42
Пустинните нощи ми липсваха болезнено. Шира беше права — звездите не се виждаха от Изман. Градът бе твърде задръстен с шумове и светлини, прекалено ярък, та да се различат съзвездията на мъртвите.
Но знаех, че не звездите ми липсват. Всичко бе променено. Вече не бяхме неколцина въстаници в пустинята. Липсваше ми сигурността, че това, което правехме, е правилно. Че си струва жертвите. Започвахме война. А войната изискваше жертви. Усещах напрегнатото безпокойство в лагера.
— Има лесно решение.
Когато Джин говореше, докато главата ми бе на гърдите му, го усещах със сърцето си, преди още да го чуя. Нощта отдавна бе настъпила и двамата бяхме полузаспали.
Връщането в лагера след предложението на Билал беше дълго и смълчано. Дори Шазад не каза нищо. Ахмед и Джин избързаха напред, потънали в гневен разговор. Обсъждаха го, както и всички останали. Хала и Имин вече бяха омъжени. Оставах аз и Делила. Единствените, които можехме да се предложим на Билал, ако искахме да получим армията. Ако искахме това да бъде истинска битка, а не бавно клане.
Знаех какво има предвид Джин. Ако двамата се оженихме, аз също ставах заета.
— Знам — отвърнах. Не казах нищо друго. Не казах, че Джин никога няма да ми прости, ако спаси мен вместо Делила. Че ако Ахмед се опита да ме принуди, няма да съм водачът, комуто бих дала армия. Не казах, че съм преминала цялата пустиня, за да се измъкна от уреден брак.
Ала мълчанието ми говореше вместо мен.
Той ме прегърна и ме притегли към гърдите си. Беше топъл и масивен. Аз свих глава, устата ми бе на сърцето му, над татуировката на слънце.
В крайна сметка той заспа. Аз не успях.
След няколко неспокойни часа се измъкнах от ръцете му. Общо взето спяхме без палатки в топлия летен въздух. Проправих си път през телата, проснати сред тревата. Като трупове на бойното поле. Къщата бе тиха и аз пристъпих в кухнята, където бяхме се събрали по-рано.
Помещението изглеждаше доста по-голямо, когато в него не бяха наблъскани десетки въстаници. Взех да ровя из кутиите на рафта. Търсех кафе.