Вратата на кухнята се отвори и аз рязко подскочих. Съборих стъклена бутилка на земята и последва оглушителен трясък. Непознат мъж пристъпи в кухнята. Щях да го атакувам, но той се приближи до огъня и видях жълтите му очи.
— Имин? — Успокоих се, а той се свлече на стола до камината. — Добре ли си?
— Трябваше да тичам през целия път дотук — отвърна задъхано. Бе с лицето на млад мъж и безбрадите му бузи изглеждаха зачервени. — Градът гъмжи от онези абдали. Един за малко да ме види преди няколко улици. Но не успях да се измъкна от двореца през целия ден, а трябваше да кажа на някого. Рахим…
Името привлече вниманието ми.
— Добре ли е?
— Не — сразя ме Имин. — Затворник е. Очевидно не е добре. Но и не е мъртъв. И ако се съди по приказките в кухнята, няма да умре скоро. Рахим е уважаван в армията на султана. Казват, че екзекуцията му ще подейства зле на войниците. И изобщо няма да бъде приета добре от народа. Затова го отпращат далеч, в някакъв трудов лагер, където да умре тихо.
Това май беше добра новина, първата от доста време, но не исках да се радвам, преди да съм чула всичко.
— Кога ще го отведат?
Имин отново завъртя очи.
— Да не мислиш, че пробягах претъпканите с абдали улици за здраве? Утре вечер.
* * *
Открих Ахмед в кабинета на генерала. Една потрепваща светлина се промъкваше под долния край на вратата. Спомних си приказката за ревнивия джин, който проблясвал с изкушаваща светлина през нощта, примамвал децата от домовете на родителите им, карал ги да преследват огънчето надалеч, а накрая ги хващал и ги поробвал.
Чувах гласовете от другия край на коридора.
— Делила… — Ахмед ми се стори уморен. — Не можеш…
— Да, мога! — Делила повиши глас. Замръзнах на крачка от прага. — Ти си този, който не може, Ахмед. Изобщо нямаше да има война, ако не бях аз. Всичко започна, защото аз се родих. Затова майка… имам предвид Лиен… е трябвало да избяга. Затова вие двамата трябваше да работите, а бяхте по-млади, отколкото съм аз сега, за да ни осигурите прехрана. Аз съм причината ти и Джин да израснете в Ксича, а революцията започна именно затова. Затова Бахи е мъртъв, както и Махди и Саида и всички останали. Аз започнах тази война, а ти дори не ми позволяваш да се бия в нея. Така че ще ти помогна да я приключиш.
Отстъпих назад точно когато Делила излетя от кабинета, вратата се блъсна в стената толкова силно, че можеше да събуди половината къща. Тя дори не ме забеляза, докато крачеше към другия край на коридора. Изчаках да изчезне от поглед, преди да пристъпя през прага.
Главата на Ахмед се стрелна нагоре, когато сянката ми плъзна в кабинета. Бе отпусната в дланите му, а ръцете му бяха опрени на масата. За момент очите му не можаха да се фокусират. До него имаше празна бутилка. Чудех се колко е била пълна преди тази вечер.
— Амани. — Той изпъна гръб и трепкащата светлина от свещта огря лицето му — първо освети едната му страна, после другата, сякаш бяха двама човека. Дадох си сметка, че не съм го виждала пиян.
— Ако си дошла да направиш саможертва и да предложиш себе си на лорд Билал в замяна на армията, боя се, че сестра ми те изпревари.
— Саможертвите май не са в мой стил.
Без покана се настаних на стола срещу него.
— Джин никога няма да ми прости, ако ти го позволя. — Ахмед поклати глава. — Ако го позволя на Делила, пак няма да ми прости, но тогава и аз няма да си го простя, тъй че и той, и аз ще изпитваме еднаква омраза към мен.
„Ако ти позволя" каза. Не „ако те накарам". Ахмед бе моят владетел, можеше да ми заповяда да направя саможертва. Да се предам вместо сестра му. Но това дори не беше му минало през ума.
Защото не беше баща си.
Имаше моменти в двореца, когато това ме плашеше. Мислех, че той може да се окаже не така силен и знаещ, та да е прекалено голям идеалист. Ала Мираджи се нуждаеше именно от това. Мираджи имаше нужда от владетел като Ахмед. Просто се боях, че владетел като него не би могъл да завземе страната от владетел като султана.
— Би трябвало да е лесно, нали? Един човек в замяна на цялата страна. Сестра ми за армия.
— Не — заявих аз. Спомних си лекотата, с която султанът разпореди екзекуция. — Мисля, че управлението на една страна не трябва да е лесно. Но ако има друг начин?
— Да спечелим въстанието без армия? — усмихна се плахо той. — С още бунтове и изгубени животи? Със загубата на още градове като Сарамотай? С нарастването на броя на загиналите, докато баща ми създава машини за убиване?
— Не. Ако ама друг начин да поемем контрола над армията от Илиаз?
Ахмед вдигна глава, в погледа му проблесна надежда.