— Рахим — казах аз. — Той е бил командир на тази армия преди Билал изобщо да стане емир. Познават го. Уважават го. — Спомних си с каква лекота го послушаха войниците, когато им нареди да не се подчинят на заповедите на Кадир в деня, в който галанският посланик едва не ме уби. — Мисля, че ще го последват. Със или без съгласието на Билал.
— Да не предлагаш да пратим Имин…
— Не — поклатих глава аз. — Имин може да приеме формата на Рахим, но няма да успее да го замени.
— Правил го е — отбеляза Ахмед. — Преструвал се е на някой заради нас.
— Не и за толкова дълго. Нима мислиш, че ако Имин влезе в лагера с твоето лице и започне да раздава заповеди, хората няма да го разкрият за секунда? Трябва ни истинският Рахим. Без повече трикове — просто старомодно спасяване.
Ахмед се облегна в стола.
— Това ли е единствената причина да искаш да го спасиш?
— Не обичам да изоставям хора.
Особено хора, на които дължах живота си.
— Амани, целият град е нащрек, войниците на султана и абдалите патрулират из улиците… звучи като самоубийствена мисия. — Ахмед потърка очи. — А другите няма да ни простят, ако я замисляме без тях.
ГЛАВА 43
Чак по изгрев съставихме план, който не включваше всеобщото ни изгаряне.
Започнахме да търсим най-удобното място да нападнем превоза, отвеждащ Рахим от града. Трябваше да нападнем групата, преди да е напуснала Изман. Битката в затвореното пространство на града беше в наша полза — ако се сражавахме на открит терен, нямахме шанс. Сам мина през стената, докато гледахме карта на Изман. На бузата му имаше ужасна синина, а не беше там, когато го видях последния път.
— Как се сдоби с това? — попита Шазад, разсеяна за момент.
— Приятел — каза свито Сам и седна на масата при нас. Хвърли ми многозначителен поглед, който така и не разбрах. И отмести очи. — Какво правим? — попита той. — Избираме летни къщи?
— Избираме добри места за засада — отвърнах аз.
Султанът изпращаше превоза на Рахим през града с охрана от хора и абдали. Не се тревожехме за смъртните войници. Хала щеше да се погрижи за тях. А ако не успееше, куршумите щяха да го сторят.
Абдалите обаче бяха друга история.
Трябваше ни Лейла.
Беше сънена, когато я доведоха в окови пред нас. Но очите й бяха отворени и будни, и уплашени. Макар да не беше много по-млада от нас, изглеждаше като малко дете до Шазад.
— Лейла. — Приятелката ми се наведе над масата. — Помисли много внимателно какво ще ми отговориш. Има ли начин да спрем абдалите? Нещо, за което се сещаш?
Очите на Лейла се стрелкаха тревожно из стаята, между мен и Имин и мъжете с нейната кръв, без да са й истински братя.
— Не съм сигурна — прошепна тя. — Не искам още хора да умрат, ако сгреша.
Гласът й бе изпълнен с неизплакани сълзи. Устоях на нуждата да я успокоя. Щеше да има кой да я съжалява, ако успеехме да освободим Рахим. Дотогава й се налагаше да порасне.
— Заложен е животът на брат ти, Лейла — казах аз. — Той би направил всичко, за да те спаси. Най-малкото, което можеш да направиш, е да опиташ да го спасиш на свой ред.
Тя прехапа притеснено долната си устна. Не знаех дали търси отговор, или вече го е открила и се чуди да го сподели ли с нас.
— Можете да опитате да унищожите думата.
— Думата? — попита Ахмед.
— Тази, която им дава живот. Тя насочва огъня на джина към тяхната искра. Сложих я в стъпалата им. — Лейла се огледа нервно. — Това беше най-сигурното място — каза тя. — Приличат на човеци, затова хората биха се целили в главите или сърцата им. Кой би се прицелил в стъпало?
— Това е умно — призна Шазад. — И много неудобно за нас.
— Мислиш ли, че може да бъдат заблудени с илюзии? — попитах. — Не като на Хала, която се промъква в съзнанията. Като воал.
Като някоя от илюзиите на Делила. Но не я споменах по име. Щеше да възникне спор дали е редно да вземем Делила с нас, ако отговорът на въпроса бе положителен, и нямаше да водим този спор пред Лейла.
— Възможно е — призна тя. — Има ли тук човек, който може да създава такива илюзии?
— Благодаря ти, Лейла. — Ахмед сякаш й каза, че може да си върви. — Беше ни много полезна.
Ахмед бе се втренчил в мен, докато извеждаха Лейла от стаята.
Бях готова за битка.
— Не може все да я защитаваш, Ахмед. Делила ни е нужна…
— Знам — той вдигна ръка, за да ме спре. — Знам. Затова ще разчитам вие двамата да го правите. — Потърка уморено лице. — Отиди да си починеш, преди да спасиш брат ми.
* * *
Сам се разхождаше с мен, докато другите приготвяха леглата си за сън, макар слънцето вече да беше на небето. Джин ми хвърли поглед, но аз го отпратих с махване.