— Вече мразя всичко в този план.
Джин избърса капка вода от брадичката си с опакото на ръката си.
— Подозирах, че ще реагираш така. Но трябва да кажа на някого, а има опасност Шазад да опита да ме спре. А трябва да стигне до мястото на засада. Ти също. Не бива да оставим всичко да се провали заради мен.
— Има начин да го предотвратиш, като просто да дойдеш с нас. — Джин си играеше с краищата на скъсената ми коса и се опитваше да разгадае думите ми. Но аз се стараех да не се издам по никакъв начин.
— Идете на уговореното място — останах непреклонна аз. — Чакайте ни там. Ако всичко мине добре, ще дойдем навреме, за да спасим Рахим.
— Това обещание ли е?
Знаех кога Джин се съгласява с нещо, без наистина да се е съгласил. Бях успяла да го убедя.
— Дъщерите на джинове не трябва да дават обещания. — Надигнах се и се протегнах към мястото до ухото му, което бръсначът бе пропуснал. — Това обикновено не свършва добре.
Джин извърна глава и ме изненада с целувка — бърза и сигурна. Бързо я прекъсна, но не се отдръпна. Просто се усмихна.
— Тогава дано това не е краят, бандите.
ГЛАВА 44
Стаите над дюкяна за злато, които обитаваше леля ми, бяха осеяни със сандъци — някои полуготови, други претъпкани до пръсване. Когато Сам ни преведе през стената, си ударих пищяла в един от тях и едва удържах псувните, струпани на езика ми.
Внимателно закрачихме през хаоса, коприна и муселин се увиваха около краката ми като пръсти от плат. Наниз от перли бе захвърлен небрежно върху един от сандъците. Значи това можеш да си купиш, когато продадеш някого на султана.
А насред всичко, изтегната на леглото, спеше леля ми.
— Готови ли сте? — прошепна Хала.
Кимнах, защото не бях сигурна дали ще мога да отговоря честно. Хала не размаха драматично ръце над леля ми като уличен фокусник. Нямаше знак, че изобщо прави нещо, освен леката бръчка от съсредоточаване на челото й.
Леля ми се събуди с рязко поемане на дъх, докато Хала поемаше контрол над съзнанието й. За момент погледът й подлудя. После ме видя и фокусира очи върху мен.
— Захия — изрече.
Наблюдавах как тя се опитва да не прекрачи границата между реалността и съня. Между знанието, че сестра й е мъртва, и картината пред очите си. Само след няколко мигвания илюзията победи.
— Сафия. — Седнах на ръба на леглото. — Нуждая се от помощта ти. — Сложих ръка до нейната на покривалото. Не посмях да я стисна в молбата си.
Ала Сафия го стори вместо мен. Тя сплете пръсти с моите и притегли ръката ми към устните си.
— Разбира се. — В очите й имаше сълзи. — За теб бих наводнила пустинята.
Замълча и ме погледна с очакване. Осъзнах, че тя е изрекла първата половина от израз. Нещо, дето са си казвали Сафия и майка ми. Таен код между сестри.
Но не беше съвсем таен. Знаех го. Майка ми ми го разкри. Но не можех да го кажа пред Сафия.
Помислих си за Шазад. Моята сестра по оръжие. Разпознахме нещо една в друга още първия път, в който се срещнахме. И сега бяхме свързани. Не с кръв, а с нещо повече. С желязо.
И исках да унищожа всеки, дръзнал да отнеме живота й. Както отнех живота на майка си.
— За сестра си… — заставих се да изрека — бих запалила морето.
Останалото беше все едно да преведа сестра си през свят на сънищата. Тя ме заведе в кухнята. Беше малка, претъпкана с висящи сухи растения и множество буркани с аптекарска стока. Тя почисти масата, като междувременно подхвърляше към майка ми откъслечни думи, които едва разбирах. Представляваха сбор от нещата, които бе искала да каже на сестра си в продължение на осемнайсет години, докато пустинята бе ги разделяла. Всичките тайни шеги между сестри в живот преди този. Езикът на две жени, които почти не познавах.
— Трябва да се съблечеш — рече ми тя.
Хала и аз едновременно погледнахме Сам многозначително. Той вдигна ръце, сякаш го държахме на прицел.
— Аз ще… ъ… ида да пазя — каза и изчезна през стената.
Съблякох се и легнах на масата на леля си. Тя извади мъничко ножче от една купчина и започна да го чисти. Била съм пробождана, прострелвана и пребивана много пъти през живота си. Този нож обаче никак не ми хареса. Хала завъртя очи и сложи ръката си в моята, а леля ми пристъпи напред и постави парче плат, напоено с нещо, от което кожата ми настръхна, върху мястото, където беше първото метално парче.
Ножчето се заби в ръката ми. Усетих пробождането на болката. Инстинктивно се напрегнах и затворих очи. Но така и не усетих разрязването на кожата си. И твърдата маса под мен изчезна. Раздвижих пръсти и почувствах мек пясък между кожата си.