Отворих очи. Взирах се в звездите. Пустинни звезди, блестящи сред безкрайния мрак, последните горящи светлини в пустинята.
Това беше илюзия. Разбрах го, защото познавах Хала. И знаех, че лежа на кухненската маса, че кожата ми е разрязвана с нож и после зашивана от леля ми.
Илюзията, с която Хала бе обвила съзнанието ми, се разби. Пустинята и звездите изчезнаха и кухнята се върна. Болката по тялото ми се събуди. Изсъсках, Хала бързо грабна съзнанието ми отново и болката пак утихна.
След известно време на масата до мен имаше стъклен съд с дванайсет парченца желязо. На всяко се забелязваше малък символ. Печатът на султана. Отново побеснях. Това бе толкова присъщо за него. Можеше да постави в кожата ми стари парчета метал, но тези бяха специално изработени.
— Последният… — Почувствах как пръстите на леля ми изследват кожата ми. Почувствах лекия натиск на стомаха, точно над хълбока, на една длан разстояние от пъпа ми. Съненото й изражение бе заменено от притеснение. — Беше толкова близо до стомаха ти, Захия — рече ми тя. — Тук вече имаше белези като от зараснала стара рана. — Тя се намръщи, сякаш се опитваше да се спомни какво е причинило тези рани на сестра й. Но аз знаех истината. Мястото, на което Рахим ме простреля. Където раната зарасна след дълъг, мъчителен месец. — Заради съединителната тъкан металът не може да бъде изваден, без да се причини по-голяма вреда — говореше Сафия. — Боя се, че го направих по-лошо.
Надигнах се, без да обръщам внимание на завръщащата се болка от дванайсет малки ранички по кожата ми. Бяхме в града. Но пак земята беше пустинна. Навсякъде имаше пустинен прах. Улових го. За момент почувствах режеща болка отстрани на тялото си, където бе старият ми белег. Усетих обаче как земята се помества, хиляда малки песъчинки се приближаваха към пръстите ми.
Почувствах как използвам силата си през болката. Беше ми достатъчно. Пуснах пясъка и болката угасна.
— Трябва да вървим.
— Почакай — спря ме Хала, докато се пресягах към дрехите си. — Какво искаш да правим с нея?
Имаше предвид леля ми.
— Искаш ли да разкъсам съзнанието й? — Както бе направила със собствената си майка, защото бе я продала. И бе използвала дъщеря си така безсрамно.
Исках леля ми да страда.
Ахмед би ми казал, че ако всички действат на принципа око за око, накрая целият свят ще ослепее. Шазад би ми казала, че трябва от първия път да извадиш и двете очи на противника.
— Почувства ли се по-добре? — попитах. Не беше обвинение. Беше истински въпрос. Исках да знам. Исках да знам дали ако нараня леля си, както тя ме нарани мен, шевът в гърдите ми ще изчезне. — Когато разкъса съзнанието на майка си? Помогна ли?
Хала се извърна от леля ми и отвърна:
— Трябва да вървим.
ГЛАВА 45
Придвижването през улиците на Изман след мръкнало не беше лесно — не и с абдалите наоколо, не и когато кожата ми се бунтуваше от болка на всяка крачка. Без Хала в съзнанието ми, кралството от прорези по тялото ми надаваше оглушителни викове.
Ала бързината бе от първостепенна важност.
Промъквахме се през Изман възможно най-бързо, като се шмугвахме в странични улички при всеки звук. Свихме зад един ъгъл и лунната светлина огря метал и глина. Хала грабна ръката ми и ме бутна в сянката между две къщи. Не смеехме да мръднем. Абдалът мина покрай нас толкова близо, че ако протегнех ръка, щях да го докосна. После доловихме звука от други стъпки от другия край на улицата, приближаваха се към нас. Обграждаха ни. Сам не се поколеба и сграбчи ръцете ни.
— Задръжте дъх или ще умрете бързо.
Успях да си поема малко дъх в мига, преди той да завлече и двете ни назад през стената. Озовахме се в малка кухня. Чувах туптенето на сърцето си редом със стъпките навън. Леко забавиха ход, докато минаваха през къщата.
Изчакахме няколко мига и после Сам ни изведе навън.
Стигнахме до пресечката, където трябваше да се срещнем с другите секунди преди уговорения час.
От покрива висеше въжена стълба, както ни обещаха. Започнах да се катеря, а Хала и Сам се вмъкнаха в страничната алея. Джин ми протегна ръка, улови ме и ме издърпа нагоре за последните няколко крачки до покрива. Изсъсках от болка, когато палецът му докосна една от раните ми.
— Има ли причина да се връщаш ранена всеки път, когато те оставя сама пет секунди, или… — повиши глас той, а аз сложих ръка на устните му и го принудих да замълчи.
— Не се ласкай — отвърнах бързо. — Винаги получавам рани дори да си наблизо.