И тялото, и душата ми се стягаха от болка. Нямах желание да разказвам за срещата с леля си. Сложих пръст пред устните си. Когато Джин кимна, бавно отдръпнах ръка.
Изпънахме се на ръба на покрива. Джин ми подаде пушката секунда преди абдалът да се появи на ъгъла.
Стъпките му отекваха по пустите улици, съпроводени от тракането на колелата на затворническата кола, която го следваше, и от още десетина ботуши, този път на човешки крака.
На дясната пета на абдала бе издълбана дума. Там, където никой не би се целил по инстинкт. Ние не се нуждаехме от инстинкт, имахме информация.
Друга стъпка.
Още две.
Поех си дълбоко дъх.
Примижах в мрака и се опитах да проследя отблясъците на лунната светлина в метала.
Някъде високо се дръпна завеса, после падна отново и запрати улицата в мрак, след като бе я осветила за миг.
Но беше достатъчно.
Дръпнах спусъка.
Беше перфектен изстрел. Удари ръба на бронза силно и го изви под лек ъгъл. Почти се засмях. Трябваше да благодаря на Бог за мекия метал.
Мъжете около каруцата вече вадеха оръжия и се оглеждаха за заплаха. Но не това беше проблемът ми.
Оръжието на Джин гръмна до мен, а Шазад излезе изпод воала на видението на Делила и се появи като отмъстителен дух на улицата с готови остриета.
Стрелях втори път. Куршумът премина през меката глинена плът. И после трети. И го видях. Металния отблясък под глинената кожа. Някъде вътре бе написана дума. Тя даваше на нещото живот. Войник се прицели в мен и след миг рухна на земята.
За момент беше както в старите дни. Както във времената преди Илиаз. Ние тримата срещу целия свят. Простотата на въстанието, където всяка малка победа може да спечели войната. Следващият ми куршум удари силно.
Когато смъртните умираха, падаха. Падаха като войниците, застилащи улиците под нас. Но абдалът не падна. Той спря. Толкова рязко, колкото го правех аз, когато бях под властта на султана.
И улиците отново замряха.
Слязох след Джин.
Абдалът стоеше притеснително скован. Бях виждала отблизо някои от малките изобретения на Лейла и разбрах, че това е по-различно. Беше творение джин, както и самата аз.
Катинарът в задната част на колата бе разбит със следващия изстрел и привлече вниманието ми. Застанах при Шазад и Джин и той отвори вратата. Рахим бе вързан, със запушена уста и чувал на главата. Вдигнах ръка да спра Джин и Шазад. Рахим ме спаси веднъж, дължах му същото.
Колата се поклати леко от тежестта ми, когато се качих.
Махнах чувала от главата на Рахим. Той се дръпна, сякаш готов за борба, макар да беше с вързани ръце. Спря, като ме видя, и аз извадих парцала от устата му.
— Какво става? — попита с дрезгав глас.
— Това е спасителна операция — каза Шазад зад мен, застанала до колата и подпряла ръка на покрива й. — Очевидно.
Изведохме го навън. Другите вече ни чакаха отпред.
Аз срязах въжетата около ръцете му.
— Ти ни спечели армия — отбеляза Шазад. — Искаш ли да я поведеш?
Доскорошният затворник се огледа, смаян. Невероятно красивият генерал, полуксичанският принц, за когото не знаеше, че му е брат, мошеник, дето се прави на Синеокия бандит, полуджин с лилава коса, боядисана в черно, играещ си нервно с илюзия на малко цветенце, друг полуджин със златна кожа. Нямаше нужда да си представям какво си мисли Рахим. Бях на неговото място преди осем месеца. Най-сетне извърна поглед към мен.
— Добре дошъл в редиците на въстанието — казах аз. — Ще свикнеш.
* * *
Движехме се възможно най-бързо из мрачните и безлюдни улици на Изман. Абдалите, патрулиращи по строг предварително подготвен маршрут, нямаше да ни чуят, но не искахме да рискуваме да се превърнем в живи мишени. С прекъсвания шепнешком разказахме на Рахим всичко, което бе изпуснал. Съобщихме му, че Лейла е в безопасност.
Че ще вземем армията на лорд Билал със сила.
Че той ще ни помогне да го направим.
Рахим дори не мигна. Може би въстаническата кръв течеше във всички синове на султана. Може би трябваше да го наречем измяна. Но каквото и да беше, щяхме да го използваме, за да завземем трона.
Къщата на Шазад бе тиха, когато отворихме кухненската врата. Заради късния час, предположих аз. Ала все пак нещо в тишината ме смути. Напрежението при завръщането от мисия липсваше.
Ахмед винаги ни чакаше, за да се увери, че всички сме се върнали живи и здрави.
Имин чакаше Хала.
Сетивата ми вече крещяха, докато се изкачвахме по стъпалата в края на тунела към градината. Бях на последното стъпало, когато кракът ми докосна нещо, което се изтърколи по познат начин. Куршум. Стигна до тихата градина и после се изпари.