Махнах с ръце и прерязах желязото между Из и Маз. Близнаците тутакси скочиха, плътта им се превърна в пера, пръстите — в нокти, и литнаха във въздуха, а после отново към земята. Делила тичаше към Ахмед, щом го освободих. След това Имин, която пое към Навид.
Куршум уцели Хала в крака. Тя изпищя и залитна напред. Щеше да се удари в земята, но Сам беше там. Грабна я, ръцете му се озоваха под краката й и двамата изчезнаха през стената. Насочих вниманието си другаде. Бях изгубила Ахмед в хаоса.
Не печелехме, но не се и налагаше. Трябваше просто да измъкнем възможно най-много хора. Сграбчих шепа пясък и я извих силно. Коремът ми отвърна с болезнено прерязване. И после изчезна. Пясъкът се люшна и се посипа. И така прикритието ни се загуби.
Болката в хълбока ми се удвои, когато се опитах отново да сграбча пясъка. В миг стана заслепяваща. Тялото ми бе направено от болка вместо да е от плът и кръв. Паднах, задъхана, на колене.
— Амани. — Когато отново можех да виждам, забелязах, че Шазад е коленичила пред мен. Начинът, по който произнесе името ми, прозвуча сякаш не беше го казала само веднъж. Изглеждаше уплашена. Други двама въстаници стояха над нас, пазеха гърба й, докато тя пазеше моя. — Какво се случи?
Не знаех. Дори не можех да говоря от болка. Прорезът, който леля ми бе направила толкова внимателно, сякаш разкъсваше тялото ми.
— Достатъчно! Ще те измъкнем оттук.
— Не!
Ала Шазад вече ми помагаше да се изправя. Опитах се да се отдръпна, да застана, без да се опирам на нея. Но тя ме държеше здраво.
— Не спори. Последния път, когато те изоставихме, се случи това. — Имаше предвид джина и абдалите и всичко друго. — Полуджиновете се измъкват първи, това е заповед от твоя генерал и твоята приятелка. Джин! — Тя улови вниманието му през хаоса в градината. Беше при нас след секунда. — Измъкни я оттук.
Нямаше нужда да му казват два пъти, а аз не бях в състояние да се съпротивлявам. Ръцете му се стрелнаха под коленете и раменете ми и ме вдигнаха от земята. Спомних си нощта на Ауранзеб.
„Да не би да казваш, че си тук, за да ме спасиш?"
Ето така се спасяваше момиче. Щях да се засмея, ако не ме болеше толкова. Шазад ни прикри, докато той ме вдигна към Из, приел формата на гигантски рок, отнасящ хората на безопасно място възможно най-бързо.
Двамата с Джин бяхме на гърба му и с един могъщ мах на крилете той се издигна над покривите на Изман. Изстрели разсякоха нощта под нас. Можеха да се прицелят лесно без прикритието на пясъчната буря. Но Из ловко ги избягваше и се движеше твърде бързо, че да бъде мишена. Докато се издигахме, виждах как Изман се разстила под нас като карта — къщите, огрени в мрака от точици светлина от прозорците. А отвъд разхвърляните стени и покриви беше морето, което бе червено заради изгрева. Почти бяхме извън обхват. Осъзнавах го въпреки заслепяващата болка. Почти. Само малко по-високо, малко по-далеч и щяхме да се измъкнем; Из щеше да ни остави някъде и да се върне за останалите.
Не чух изстрела, който ни порази. Но го почувствах. Във внезапното движение на тялото на Из точно когато металът прониза кожата му. В писъка, изригнал от него. Замаяна от болката, почувствах, че са уцелили крилото му. Ръцете на Джин се стиснаха около мен.
За момент бях отново в харема, стоях до султана и гледах към водата с опънат лък, готова да стрелям по птиците. Спомних си мига, в който стрелата мина през жертвата ми. Виждах я как се срива на земята, докато самите ние падахме.
Из се опитваше да не ни изсипе в лагера. Да ни отнесе малко по-далеч. Да ни измъкне. Султанът не можеше да залови друг полуджин. Усещах как желязото се е впило в него, чувствах болката в нараненото му крило.
Няколко последни отчаяни маха ни отнесоха напред и вятърът ни улови. После се изплъзнахме от града, от покривите, улиците и стените, които щях да ни разбият при падането. Бяхме над морето, на известно разстояние от града.
Падахме. Тялото на Из се обърна и ни изсипа, а той крещеше в агония и лудешки махаше с криле. Ръцете на Джин се отделиха от мен.
Само за миг зърнах водата, преди да се плъзна от гърба му и да полетя към нея.
Дори не усетих кога морето ме погълна.
ГЛАВА 47
Не знаех какво е да се удавиш.
Бях пустинно момиче. Там, откъдето бях, морето бе от пясък. И ми се подчиняваше. А това… това беше атака.
Водата нападаше всяка част от мен. Нахлуваше, за да погълне тялото ми. Нахлуваше в носа и устата ми. Аз се давех и светът бе почернял. Явно бях добра в удавянето като пустинно момиче.