После се издигнах от дълбините на водата и въздухът връхлетя лицето ми. Нещо се блъсна в дробовете ми. Пред очите ми пламна светлина. Засия, после угасна в мрака. И после отново.
Болката и светлината воюваха в мен. Биеха се за тялото ми.
А след това и звездите. Звездите над мен. И уста, докосваща моята.
Не умирах. Това беше една от илюзиите на Хала. Само дето не беше. Джин се движеше над мен. Виждах очертанията на лицето му на бледата предутринна светлина, докато болката отново свиваше дробовете ми.
Гореше. Гореше.
Аз бях дъщеря на джин. Горенето бе в кръвта ми.
И тогава звездите изчезнаха и аз бях на земята, вода и жлъчка се разливаха по пясъка. Излизаха от дробовете ми, докато изповръщах половината море. Дори когато всичко свърши, стоях на ръцете и краката си и треперех.
Усетих нежната ръка на гърба си.
— Напомни ми някой път да те науча да плуваш.
Шегата прозвуча пресилено. Но все пак се засмях. Прозвуча по-скоро като кашляне. Коленичих превита, треперех, опитвах се да се събера.
Сянката на Изман, извисяващ се на скалата горе, бе надвиснала над нас. Беше ужасно дълго падане. Видях болката, изписана на лицето му. Косата бе залепнала за веждите му. Отметнах един кичур. Сърцето ми забавяше ход. Хаосът на битката. На оцеляването. Болката в хълбока ми бе намаляла.
Докато слънцето изгряваше, тук на брега бе тихо и спокойно. Поне за момент. Ала звездите блестяха обвинително към мен. Трябваше рано или късно да отворя вратите и за останалия свят.
— Из? — попитах. Не виждах гигантски син рок наоколо. Беше ударен от куршум. Не можеше да промени формата си, докато металът е в него.
— Не съм сигурен. — Джин поклати глава. — Ние имахме късмет — паднахме във водата. Из не падна с нас. Докато изляза на повърхността с теб, беше изчезнал.
Водата се плискаше невинно край нас, но беше огромна маса, която можеше цял да те погълне.
— А останалите?
Джин поклати глава.
— Не знам. Изгубих ги от поглед. Сам извади някои. Видях как други падат. Изгубих Ахмед и сестра си сред битката, когато ти се свлече. — Той седна на пясъка. Трепереше. — Значи, това не искаше да ми кажеш.
Протегнах се към пясъка в съзнанието си, но усетих болезненото място, където бе старата ми рана, и спрях. Желязото не беше в кожата ми, но не ми беше толкова лесно да се отърся от него. Пъхнах пръсти в мокрия пясък под себе си и накарах сърцето си да се успокои.
— Ахмед е жив. — Излезе лесно от устата ми. Истината. — Шазад е жива.
Имената се нижеха едно подир друго. Делила, Имин, Хала, Из, Маз, Сам, Рахим. Нашите хора бяха живи.
— Всеки, който се измъкне, ще се отправи към Скритата къща. — Джин отметна подгизналата си коса от лицето си, стана и ми подаде ръка. — Трябва да отидем там. Ще бъде безопасно…
— Може би не за дълго. — Хванах ръката му и му позволих да ми помогне да се изправя. Все още се поклащах от това, че за кратко бях спряла да дишам. — Стига само един да проговори.
Изкачването по хълма щеше да е ужасно бавно. Докато слънцето се издигаше на небето, влязохме във водата, без да отиваме прекалено надълбоко. Джин преплува донякъде, а аз стисках рамото му, докато най-сетне намерихме място, където стръмнината към града бе по-полегата, та да се изкачим. Слънцето вече бе високо в небето, а ние не вървяхме бързо. Джин ме хващаше, когато залитах, но все пак се наложи няколко пъти да спрем за почивка. За да си поема дъх, докато болката в хълбока ми туптеше. Най-сетне стигнахме до равна земя точно до стените на града. Изобщо не бяхме сами. Много хора се мъчеха да минат през портите. Някой ме блъсна и залитнах към Джин, който ми помогна да запазя равновесие.
— Хей! — Джин хвана един мъж за рамото. Мъжът се обърна, видимо готов за битка. Отстъпи, щом съзря Джин, който изглеждаше опитен в битките и достатъчно отчаян, та да убие някого на мига. — Какво става?
— Въстаналия принц — отвърна мъжът. Сърцето ми подскочи при споменаването на Ахмед. — Въстаналия принц е заловен. Ще бъде екзекутиран на стълбите на двореца.
— Кога?
Заблъсках се напред, не можех да се сдържа повече. Мъжът ме гледаше с погнуса — от разчорлената ми коса до засъхналите по тялото ми дрехи, втвърдени от морската вода. Не искаше да се репчи на Джин, но аз не бях и наполовина страховита колкото моя чуждоземен принц.
— Отговори й — настоя Джин.
— По залез — рече мъжът, отблъсна ръката на Джин и се затика през тълпата. — Вечерният час е отменен тази вечер. И ако не ме пуснеш, няма да стигна навреме.
Джин и аз се спогледахме, преди да отправим очи към хоризонта.
Небето вече потъмняваше.
ГЛАВА 48