ВЪСТАНАЛИЯ ПРИНЦ
Когато мъжете и жените из дългите пустинни пътища сядали край лагерните огньове и само звездите можели да ги видят, те разказвали историята за Въстаналия принц така, както я знаели. И казвали истината, доколкото можели. Но не цялата. Никога цялата.
Когато разказвали за дните му в харема, никога не споменавали брат му Чуждоземния принц, роден под същите звезди. Те разправяли за нощта, в която била родена сестра му полуджин, но не знаели за младата жена, рискувала живота си, за да спаси трите деца, след като майката на Въстаналия принц издъхнала. И когато разказвали за султимските изпитания, пропускали красивата дъщеря на генерала, която го обучила и подготвила за предизвикателствата.
В близките години в пустинята, когато керваните се бранели от мрака с истории за велики мъже, си разказвали за деня, когато хиляди хора от Изман се събрали по здрач, за да зърнат Въстаналия принц за първи път от султимските изпитания, докато стоял на платформата за екзекуция. И чакал спускането на брадвата.
Историите пропускат, че Въстаналия принц не е бил единственият пленник на султана в онзи ден. Те няма как да знаят, че Въстаналия принц е можел да избяга, ако не бил се постарал да избягат толкова много хора преди него. Не казват, че е свалил оръжията си и се е предал на баща си, за да спаси тези, които били изоставени.
Историите не знаят, че мъжът, застанал на площадката, е отишъл там по свой избор. Че е можел да избяга, ако не е бил толкова добър човек. Ако не е бил толкова смел човек.
На този ден сто хиляди дошли да гледат и всеки разказвал историята за видяното. През следващите месеци историите плъзнали из пустинята, повторени сред пясъците и по далечните брегове. Същите истории били разказвани сред керваните и в по-късните векове, когато хората разправяли на децата си за великите герои, живели преди тях в пустинята.
Ала само шестима човека знаели истинската история за станалото в онзи ден. Хората в керваните никога нямало да узнаят какво се случило в затворническите килии под двореца между изгрева и залеза. Преди момента, който цял Изман видял.
Шестима души, които се борели рамо до рамо и били пленени рамо до рамо. Те седели в мрака и очаквали съдбата си, подобно на хиляди други преди тях. Шепнели в килиите и се кълнели, че въстанието няма да умре с тях. Но по залез двама от тях щели да бъдат мъртви.
Шестима, които никога нямало да разкажат историята за това, което наистина се случило в деня, станал известен като деня, в който умрял Въстаналия принц.
ГЛАВА 49
Когато Хава умряла, времето се побъркало. Слънцето изгряло, за да я види как пада. То спряло на небето посред нощ. А звездите останали покрай него, за да видят раждането на скръбта в новия свят. Целият свят притаил дъх, когато Атила паднал мъртъв, тъй като сърцето му било разкъсано на две.
Времето не спря сега. Вече изтичаше. Нямаше време за планове. Нямаше време да намерим подкрепления, нито дори пистолет. Не знаех какво да правя. Или към какво тичам. Знаех само, че тичам, че се блъскам из тълпите по улиците, че бързам към двореца.
Нямаше време да намерим помощ. Нямаше време да замислим спасителна операция. На това разчиташе султанът. Щеше да екзекутира Ахмед, а ние почти нямахме време да стигнем там, камо ли да се подготвим как да го измъкнем. Налагаше се да направим план в движение. Както винаги. Бяхме добри в това.
Видях мъж с пистолет, докато се блъскахме.
— Джин.
Стиснах ръката му. Той спря и погледна натам, накъдето сочех. Нямаше нужда да казвам друго. Джин сграбчи мъжа, изви ръцете зад гърба му и го задържа, а аз измъкнах оръжието. И после отново потеглихме, бягахме далеч от обвинителните крясъци на мъжа.
Тълпата вече ставаше твърде гъста, а ние дори не виждахме двореца. Блъсках се напред. Улиците бяха претъпкани с хора и вече не можех да помръдна.
Дори не виждах площада. Врязах се напред, но скоро бях заклещена, притисната от множеството тела. Бутах се и накрая ме тикнаха в една стена. Вдигнах поглед. Не можех да се покатеря по нея. Не и сама. Но можех да се кача с малко помощ. Джин разбра какво смятам да направя, преди дори да съм го обмислила добре.
— Ще бъдеш сама — рече той.
Някой го блъсна и ние се допряхме още по-близо един до друг. След това отново изтласкани до стената. Сама, с пистолет, беззащитна и кървяща от шест места.
— Знам.
Прекарах език по устните си. Бяха напукани от солта.
Джин ме повдигна. Хванах се за ръба и се изтеглих нагоре. Болезнено бавно, тъй като се борех с режещото усещане в хълбока си.