Краката ми докоснаха ръба и аз побягнах, пренебрегвайки острата болка в тялото си. С един скок преминах тясното пространство до следващия покрив. Паднах тежко и одрасках коляното си. Отново се изправих, без да обръщам внимание на пръските кръв, които бях оставила. Скочих на следващия покрив и стреснах няколко птици. Продължих. Тичах все напред, още и още, докато накрая нямаше къде да ида.
Стоях на покрив, който гледаше към площада пред двореца.
Ахмед беше сам, окован за китките за платформа, извисяваща се над тълпата. Бе свел очи. Знаех какво вижда. Картини на болка и смърт. Превиващи се чудовища.
Последното нещо, което Шира бе видяла.
Последното нещо, което Ахмед щеше да види.
Освен ако успеех да го спася.
Мъж четеше високо нещо, за което предполагах, че е списък с предполагаемите престъпления на моя Въстанал принц. Не можех да го чуя от виковете на тълпата. Над него забелязах балкона, от който наблюдавах смъртта на Шира. След бунтовете бяха го укрепили с желязо вместо с резбовано дърво. Стори ми се, че виждам султана през решетките — наблюдаваше случващото се в очакване да види как още един от синовете му умира.
Списъкът свърши и Ахмед най-после вдигна глава над морето от мираджински граждани.
Гледаше своя народ.
— Султанът — изрева мъжът — в своята велика мъдрост и доброта реши да прояви снизходителност към всички други въстаници. Ще запазят главите си, но ще бъдат осъдени до края на живота си да служат на страната, която предадоха. — Снизходителност, друг път. Султанът ми каза, че трябва отново да спечели любовта на народа си. Спомням си как порица Кадир за екзекуцията на Шира. Народът не обичаше тези, дето избиваха невинни. — Но заради престъпленията срещу собствената му кръв принц Ахмед е осъден на смърт.
Ала султанът бе обявил на хората, че Ахмед е убил Кадир, собствения си брат. Народът трябваше да види как Ахмед умира.
Насочих пистолета от балкона и присвих очи. Това беше малка мишена от такова разстояние. Дори за мен. Не знаех дали ще имам повече от една възможност.
Слънцето залязваше над покривите на Мираджи зад мен.
Легнах по корем и се прицелих. Боже, надявах се оръжието да е добро. Нямах друг план, освен да застрелям екзекутора. Но трябваше да е достатъчно, поне засега.
Трябваше да спася живота на Ахмед и после да се тревожа за следващия проблем.
Екзекуторът се качи на площадката и сърцето ми спря. Не бяха избрали човек. Султанът бе изпратил абдал.
Дори аз не можех да уцеля.
Бях безпомощна. Държах екзекутора на прицел и бях безпомощна. И все пак насочих пистолета. Стрелях. Един точен изстрел през коляното.
При звука от изстрела из тълпата се понесоха викове. Екзекуторът обаче дори не помръдна. Стрелях отново и отново, отново и отново, отчаяно се мъчех да ударя малката мишена — крака му. Накрая патронникът остана празен. И абдалът стигна до Ахмед.
Накара го да коленичи пред дръвника. Ахмед не се съпротивляваше. Коленичи с достойнство, огледа страховитите сцени пред него и положи глава.
Протегнах се за пустинята. Усещах разпръснатия по улиците пясък, готов да завземе града. Започна да се събира към мен, но болката преряза хълбока ми и аз се свлякох с вик, а пясъкът се пръсна сред уличния прах.
Механичният човек направи крачка назад. Вдигна брадвата. И бях безпомощна. Бях безпомощна без полуджинските си сили, без куршуми. Не можех да предотвратя случващото се. Не можех да направя нищо.
— Ахмед!
Името му се откъсна от мен. През тълпата. Над грохота от хората, които крещяха, бутаха се напред, искаха главата му, настояваха за свободата му.
Бях прекалено далеч, та да ме чуе. Прекалено далеч, че да го достигна. Но някак главата му се завъртя на дръвника и се насочи към мен. Той погледна право към мен.
Очите ни се срещнаха.
Ниските слънчеви лъчи паднаха върху брадвата и я превърнаха в блестяща светлина.
Ала слънцето не спря. Времето не спря. Светът не показа съчувствие към моята болка.
Брадвата падна. Слънчевата светлина се превърна в желязо. В кръв.
ГЛАВА 50
Не заплаках, докато не бях в безопасност.
Дори не бях сигурна как сме стигнали в Скритата къща. Всичко, което знаех, е, че една ръка ме води през улиците, превърнали се в хаос след падането на брадвата. През свят, който бе загубил смисъл. Джин. Можеше да ме води към дръвника и аз нямаше да разбера, преди да застана под брадвата.
Но после минахме през вратите, в убежището на Скритата къща, където всички се събрахме само преди две нощи. Сара чакаше вътре, в скута й имаше пищящо бебе. Устните й се движеха, но аз не чувах какво казва. Джин ме дръпна край нея. Това ми подейства като удар в стомаха. Коленете ми се огънаха на стълбите.