Историята за битката при Фахали се разпространила бързо, редом със слуховете, че пустинята отново би могла да смени владетеля си. А пустинята на Мираджи била единственото място на света, където старата магия съществувала наред с новите машини. Единствената страна, която произвеждала пушки достатъчно бързо, та да въоръжава войските, биещи се в свирепата война между северните народи.
Нови очи от далечни брегове се насочили към Мираджи, гладни очи. Скоро други чуждестранни армии се спуснали от всички страни към пустинята, надявайки се да сключат нов съюз или направо да завладеят страната. И докато султанът пращал армиите си по границите да се сражават с настъпващите външни врагове, въстаниците в сърцето на империята завладявали град след град и привличали още хора на своя страна.
Известно време нещата вървели добре за въстаниците, за Синеокия бандит и за Чуждоземния принц.
Докато късметът се обърнал срещу брат му — Въстаналия принц. Над двайсет въстаници загинали в капан насред пясъците, когато били обградени от по-многочислена армия. Един град се надигнал срещу султана, зовейки името на Въстаналия принц, ала онези, дето през нощта мълвели забранените слова, посрещнали зората с празни мъртви очи. А Синеокия бандит бил тежко ранен от куршум в битка сред планините и животът му висял на косъм. Там двамата с Чуждоземния принц поели по различни пътища за първи път, откакто нишките на историите им се преплели.
Докато Синеокия бандит се борел със смъртта, Чуждоземния принц бил изпратен на източната граница на пустинята. Там била разположена армия от Ксича. Чуждоземния принц откраднал една униформа и се вмъкнал в лагера. Било му лесно, тъй като сред тези хора не изглеждал като чужденец. Останал с тях, докато се сражавали със силите на султана, и тайно ги шпионирал.
И известно време нещата вървели добре.
Докато от вражеския лагер дошъл пратеник, облечен в златисто и бяло, носещ мирно знаме.
Чуждоземния принц бил готов на всичко, за да научи донесените от пратеника новини, но за щастие, нямало нужда да рискува. В лагера се знаело, че той владее пустинния език. Бил повикан от ксичанския генерал като преводач между посланика на султана и ксичаните. И двете страни не знаели, че тайният шпионин е враг на всяка от тях. Докато превеждал, той узнал, че султанът иска примирие. Бил уморен от кръвопролития, така гласяло съобщението. Бил готов за преговори. Чуждоземния принц научил, че владетелят на Мираджи кани при себе си всички чуждестранни владетели, за да обсъди с тях възможността за нов съюз. Султанът искал всеки крал, кралица, император или принц, който имал претенции към пустинята, да дойде в двореца му и да изложи доводите си.
На следващата сутрин съобщението било изпратено на ксичанския император. И битката спряла. Примирието започнало. Щели да последват преговори. А след това — мир между султана и нашествениците. И щом безопасността по границите била подсигурена, султанът можел да насочи поглед към вътрешността на страната.
Чуждоземния принц разбрал, че е време да се върне при брат си. Тяхното въстание щяло да се превърне във война.
ГЛАВА 2
Винаги съм харесвала тази риза. Жалко за цялата тази кръв.
Поне повечето не беше моя. Всъщност и ризата не беше моя — взех я назаем от Шазад и така и не я върнах. Е, най-вероятно тя вече нямаше да я иска.
— Спри!
Бях рязко разтресена. Ръцете ми бяха вързани, въжето дращеше болезнено ожулената кожа на китките ми. Изругах под нос и най-сетне вдигнах глава — отместих поглед от прашасалите си ботуши и го насочих към блясъка на пустинното слънце.
Стените на Сарамотай хвърляха дълги сенки под последните лъчи.
Тези стени бяха легендарни. Бяха наблюдавали с безразличие една от най-великите битки между героя Аталах и Унищожителката на светове по време на Първата война. Бяха толкова древни, сякаш бяха направени от костите на самата пустиня. Но думите, изписани неравно с бяла боя над портите… бяха нови.
„Добре дошли в Свободния град."
Можех да видя къде боята е протекла в пукнатините на древните камъни, преди да изсъхне на слънцето.
Бяха ме завързали като коза на шиш и довлекли в така наречения Свободен град. Можех да им кажа няколко неща по този повод, но си дадох сметка, че засега е по-добре да държа устата си затворена.
— Представете се или ще бъдете разстреляни! — извика някой иззад градските стени.
Думите бяха доста по-ефектни от гласа, който ги произнесе. Усетих младежката неопитност при изговарянето на последната дума. Примигнах през шиймата си към хлапето, насочило пушка от горната част на стената. Беше най-много на тринадесет години. Целият трепереше. Не приличаше на човек, способен да борави с оръжие, дори животът му да зависеше от това. И най-вероятно животът му наистина зависеше от това. Все пак се намирахме в Мираджи.