— Ние сме, Икар, малък идиот такъв — измуча в ухото ми мъжът, който ме държеше. Смръщих вежди. Крещенето наистина не беше необходимо. — Отвори вратата веднага, или, Бог да ми е свидетел, ще накарам баща ти да те пречука от бой, все едно си от конските му подкови!
— Хосам? — Икар не свали веднага оръжието. Трепереше неудържимо. Което не беше страхотно, имайки предвид, че пръстът му е на спусъка. — Кой е с теб? — попита той и посочи към мен с пушката.
Инстинктивно се свих, когато цевта се разлюля. Икар едва ли можеше да уцели широката страна на някой хамбар, но се тревожех, че може да ме улучи погрешка. В такъв случай щеше да е по-добре да ме простреля в рамото, отколкото в гърдите.
— Това — подвикна с гордост Хосам и вдигна лицето ми към слънцето, сякаш бях ловен трофей — е Синеокия бандит.
Името бе посрещнато по-сериозно отпреди. Икар се взря в мен от горната част на стената. Дори от това разстояние забелязах как устата му зейва за миг и после рязко се затваря.
— Отворете портите! — изкряка най-сетне Икар. — Отворете портите!
Огромните метални врати се отвориха болезнено бавно, борейки се със струпалия се през деня пясък. Хосам и другите мъже с нас ме понесоха бързо напред, докато древните панти ръмжаха.
Портите не се отвориха докрай, а само образуваха пролука, през която мъжете можеха да се вмъкнат един по един. Дори и сред хиляди години тези врати изглеждаха толкова здрави, колкото в зората на човечеството. Бяха изцяло от желязо, дебелината им се равняваше на дължината на мъжка ръка. Разтваряха се чрез сложна система от тежести, която никой друг град не бе успял да прекопира. Тези порти не можеха да бъдат разрушени. А всеки знаеше, че е невъзможно да изкачиш стените на Сарамотай.
Изглежда, единственият начин да влезеш в града беше да бъдеш довлечен като затворник с ръка на шията. Добре че съм късметлийка!
Сарамотай беше на запад от средните планини. Което означаваше, че е наш. Или поне трябваше да бъде наш. След битката при Фахали Ахмед обяви тази територия за своя. Повечето градове бързо му се заклеха във вярност, докато галанските окупатори, владеещи години наред половината пустиня, се изтегляха от улиците. В други случаи с лекота спечелвахме верността на хората, следвали султана.
Сарамотай бе друга история.
„Добре дошли в Свободния град.“
Сарамотай сам бе се обявил за свободен, с което бе надминал нашето въстание.
Ахмед доста говореше за равноправие и за споделянето на богатствата с бедните. Жителите на Сарамотай бяха решили, че единственият начин да създадат равноправие е да унищожат тези над тях. Че единственият начин да станат богати е да си присвоят чуждото богатство. Затова бяха се обърнали срещу богатите, преструвайки се, че приемат властта на Ахмед.
Ахмед обаче можеше да разпознае ламтежа за власт. Не ни беше известно много за Малик Ал'Кизам — човека, поел властта в Сарамотай. Знаехме само, че някога е бил слуга на емира, а сега емирът е мъртъв и Малик живее в двореца.
Затова изпратихме няколко човека да разузнаят и евентуално да предприемат някакви действия. Хората ни не се върнаха.
Това беше проблем. Да влезем след тях в града, също беше проблем.
И затова бях тук с толкова здраво вързани ръце, та едва ги усещах, и с прясна рана на ключицата си, нанесена от нож, който бе минал на косъм от врата ми. Странно, но успехът приличаше поразително много на попадане в плен.
Хосам ме бутна напред през тесния процеп между портите. Препънах се и се строполих по лице на пясъка, а лакътят ми се одраска болезнено в желязната врата.
Мамка му, това беше повече от очакваното.
Изсъсках от болка, докато се завъртах. По потните ми ръце полепна пясък. Хосам ме сграбчи и ме изправи на крака. Блъсна ме вътре и портите изтракаха бързо зад нас. Сякаш похитителите ми се бояха от нещо.
Отвъд портите вече бе се събрала малка тълпа. Половината от хората стискаха пушки. Доста бяха насочени към мен.
Явно славата ми наистина ме предшестваше.
— Хосам. — Някой излезе напред. Беше по-възрастен от похитителите ми, със сериозни очи, преценяващи жалкото ми състояние. Изгледа ме по-спокойно от другите. Не беше заслепен от тяхната пламенност. — Какво стана?
— Заловихме я в планините — похвали се Хосам. — Опита се да ни хване, докато се връщахме след покупката на пушките. — Двама от другите мъже пуснаха на земята торби, натежали от оръжия, сякаш да се изфукат, че не съм успяла да им попреча. Тези пушки не бяха направени в Мираджи. Бяха аморпуриански. Изглеждаха нелепо. Издялани и богато орнаментирани, изработени ръчно, а не на машини, и двойно по-скъпи, понеже някой бе се постарал да ги направи красиви. Няма значение колко е красиво нещо, ако се използва да сее смърт. Научих това от Шазад.