В някои нощи, след като всички останали в лагера бяха заспали, аз изричах на глас, че брат ми е жив. Просто за да разбера дали е вярно, или не. Засега можех да го кажа без колебание. Ала се боях, че един ден няма да е така. Тогава щях да осъзная, че брат ми е умрял, сам и уплашен, някъде сред безпощадната, разкъсвана от войни пустиня.
— Ако е толкова опасна, колкото казват, трябва да я убием — извика някой от тълпата.
Беше мъж със светложълт военен шарф на гърдите, сякаш зашит от парцали. Забелязах, че няколко души носят подобен. Явно това бяха новоназначените стражари на Сарамотай, след като се оказа, че истинските са избити. Мъжът държеше пушка. Беше насочена към корема ми. Раните в корема са ужасни. Убиват те бавно.
— Но ако тя е Синеокия бандит, значи е от хората на Въстаналия принц — проговори някой. — Това не означава ли, че е на наша страна?
Ето това бе въпросът за един милион фузи.
— Доста странно се отнасяте с хората на ваша страна. — Помръднах завързаните си ръце многозначително. Из тълпата се разнесе мърморене. Това не беше добре — значи все пак не бяха толкова единни, колкото изглеждаха отвъд непревземаемите си стени. — Щом всички сме приятели, защо не ме развържете, та да поговорим?
— Добър опит, бандите. — Хосам ме стисна по-силно. — Няма да ти дадем възможност да се докопаш до оръжие. Чувал съм истории за това как убиваш дванайсет мъже с един куршум.
Бях почти сигурна, че подобно нещо е невъзможно. Пък и нямах нужда от оръжие, за да надвия дванайсет мъже.
Беше почти забавно. Бяха ме завързали с въже. Не с желязо. Ако докоснеха желязо към кожата ми, щях да съм обикновен човек — точно като тях. Което означаваше, че с вързани ръце можех да им нанеса много по-страшни щети, отколкото с пистолет в ръка. Но не исках да им нанасям щети.
— И бездруго Малик трябва да реши какво ще правим с бандита — обяви мъжът със сериозните очи, като потърка нервно брадичката си при споменаването на самопровъзгласилия се водач.
— Нали се сещате, че си имам име? — попитах аз.
— Малик още не се е върнал — сопна се мъжът, насочил пушка към мен. Приличаше на нервак. — Тя може да направи какво ли не, докато го чакаме.
— Амани е. Името ми, имам предвид. — Никой не ме слушаше. — В случай че се чудите.
Спорът им можеше да продължи известно време. Съвместното управление никога не действа бързо. И изобщо рядко върши работа.
— Тогава я заключете, докато Малик си дойде — извика глас от крайните редици.
— Прав е. — Друг глас от другата страна, друго лице, което не можех да видя. — Хвърлете я в затвора, където няма да ни създава проблеми.
Съгласието се понесе из тълпата като вълна. Накрая мъжът с тъжните очи кимна категорично с глава.
Хосам взе да ме бута напред и тълпата бързо му направи място. Но коридорът не беше особено широк. Хората искаха да видят Синеокия бандит. Зяпаха ме и се блъскаха, докато минавах край тях. Бях точно това, което виждаха. Момиче, по-младо от някои от дъщерите им, с разцепена устна и тъмна коса, залепнала за лицето от кръв и пот. Когато се изправиш лице в лице с някоя легенда, тя никога не е това, което си очаквал. Аз не бях изключение. Единственото, което ме отличаваше от всички други кльощави, тъмнокожи пустинни момичета, бяха сините ми очи, по-светли от обедното небе. Като най-горещата част от огъня.
— Една от тях ли си?
Беше нов глас, надигащ се писък над врявата на тълпата. Изтикана напред жена с жълта шийма. За плата бяха зашити цветя, чиито цвят наподобяваше цвета на очите ми. В гласа й се долавяше отчаяна спешност, която ме накара да потреперя. Имаше нещо особено в начина, по който бе казала „тях". Сякаш имаше предвид „полуджиновете".
Дори хората, които знаеха за полуджиновете, обикновено не ме поставяха в тази категория. Всички деца на джинове и смъртни жени изглеждахме по-обикновено, отколкото смятаха хората. Аз самата бях се заблуждавала в продължение на почти седемнадесет години. Общо взето, не изглеждах неестествено, просто имах някои чуждоземни черти.
Единствено очите ме издаваха, но само на хората, които знаеха какво да търсят. А тази жена май беше точно такава.
— Хосам. — Жената с усилие подтичваше след нас, докато Хосам ме дърпаше през улицата. — Ако е една от тях, значи е толкова ценна, колкото моята Ранаа. Можем да им я дадем. Можем да…
Но Хосам я блъсна настрани и я остави да потъне обратно в тълпата, докато ме завличаше все по-навътре в града.
Улиците на Сарамотай бяха колкото древни, толкова и тесни, което принуждаваше тълпата да се сбива и разпръсва по пътя. Стените ни притискаха толкова здраво, та на някои места рамената ми се опираха на тях и от двете страни. Минахме покрай две боядисани в светло къщи с разбити врати. Следи от барут по стените. Заковани прозорци и входове. Колкото по-навътре влизахме, толкова повече белези от война забелязвах. Град, в който битката бе се разразила вътре, а не отвъд стените. Предполагам, че именно това се нарича въстание.