Миризмата на загниваща плът ме достигна, преди да видя телата.
Преминахме под тесен свод, върху който бе разпънат килим, съхнещ на слънчевите лъчи. Пискюлите докоснаха врата ми, докато преминавах под него с наведена глава. Щом отново вдигнах очи, забелязах над двайсет тела, висящи за вратовете. Бяха завързани заедно по голямата външна стена, подобно на фенери.
Фенери, чиито очи бяха изядени от соколи.
Беше ми трудно да определя дали са били стари, или млади, или красиви, или уплашени. Забелязвах обаче, че са били богати. Птиците не бяха разкъсали ризите, извезани с пъстроцветни нишки, нито нежните муселинови ръкави на халатите им. Почти повърнах от миризмата. Смъртта и пустинната жега бързо бяха унищожили телата.
Слънцето залязваше зад мен. Тоест, по време на изгрев щеше да заблести точно зад тях.
Нова зора. Нова пустиня.
ГЛАВА 3
Затворът миреше почти по-зле от труповете.
Хосам ме бутна надолу по стъпалата, които водеха към килиите. Набързо видях дългата редица помещения с железни решетки, наредени едно срещу друго по тесния коридор; после Хосам ме блъсна в една от килиите. Рамото ми се стовари върху твърдия под. Да му се не види, щеше да посинее.
Не опитах да стана. Отпуснах глава на хладния каменен под, докато Хосам заключваше килията зад мен. От звъна на желязо в желязо зъбите ми потрепериха. Без да помръдвам, чух как стъпките му заглъхват нагоре по стълбите. Поех си спокойно дъх три пъти, след което се изправих на крака с помощта на завързаните си ръце и лакти.
В горната част на стената имаше прозорче, което хвърляше достатъчно светлина, та да не тъна в пълен мрак. Виждах килията срещу моята през железните решетки.
В ъгъла бе се свило момиче на не повече от десет години, трепереше в своя изцапан светлозелен халат и ме гледаше с ококорени очи.
Притиснах лицето си в решетките. Студеното желязо се впи в полуджинската част от мен.
— Имин? — провикнах се в затвора. — Махди?
Чаках с притаен дъх, но получих само мълчание. Изведнъж в другия край на затвора се появи лице, притиснато между решетките. Пръстите отчаяно стискаха желязото.
— Амани? — обади се глас. Първо прозвуча дрезгаво, но дразнещо носово, със запазена повелителна нотка. Бях го опознала добре през изминалите няколко месеца, след като Махди и неколцина интелектуалци в Изман напуснаха града и стигнаха до нашия лагер. — Ти ли си? Какво правиш тук?
— Аз съм. — Отпуснах рамене с облекчение. Бяха живи. Не бях закъсняла. — Дошла съм да ви спася.
— Ами доста жалко, че и ти си заловена, нали?
Прехапах език. Сметнах, че Махди винаги ще е груб с мен дори да е затворен в килия. Нямах високо мнение за него, нито за останалите мършави градски момчета, присъединили се към въстанието толкова късно. След като проляхме толкова много кръв, за да завладеем половината пустиня. Ала все пак това бяха хората, подкрепили Ахмед при завръщането му в Изман. Тези, с които бе обменял философски идеи и с които за първи път бе се замислил за въстание. Пък и ако оставех всички, които ме дразнеха, да умрат, щяхме да се окажем с доста малобройни съюзници.
— Е — докарах най-сладкия си глас, — как иначе бих могла да се вмъкна сред стените, след като вие се провалихте с мисията си толкова могъщо, та целият град се оказа заключен?
Думите ми бяха посрещнати със задоволително сърдито мълчание от другия край на затвора. Дори Махди не можеше да твърди, че не се е провалил, след като се намираше зад решетките. Но можех да злорадствам по-късно.
Трябваше да действам бързо, тъй като последната слънчева светлина отстъпваше. Отдръпнах се от железните пръти. Потривайки пръсти, се опитах да върна кръвообращението в ръцете си.
Пясъкът, който бях сграбчила, преструвайки се, че се спъвам пред портата, се размърда в очакване. Беше се промъкнал и в дрехите ми, в косите ми, бе полепнал по потната ми кожа. В това се състоеше красотата на пустинята. Тя стигаше до всичко, включително до самата ти душа. Джин беше ми го казал веднъж.
Прокудих спомена и затворих очи. Поех си дълбоко дъх и отърсих пясъка от кожата си — всяко зрънце, всяка частичка отговори на зова ми, отдръпна се от мен и увисна в очакване във въздуха.