Когато отворих очи, бях заобиколена от мъгла от пясък, която проблясваше в златисто под последните лъчи на следобедното слънце, промъкващи се в килията.
В помещението срещу мен момиченцето със зеления халат се поизправи леко и излезе от мрака, за да ме види по-добре.
Поех си въздух и пясъкът оформи камшик. Изпънах завързаните си ръце възможно най-далеч от тялото, като същевременно преместих пясъка с движението си. Никой от другите полуджинове не разбираше защо ми се налага да се движа, когато използвам силата си. Хала каза, че приличам на измански шарлатанин, дето прави номера на пазара. Тя обаче притежаваше пълен контрол над своите сили още от раждането си. Там, откъдето идвах, всяко оръжие се нуждаеше от ръка, която да го използва.
Пясъкът изсвистя между китките ми като острие и разряза въжето. Ръцете ми се освободиха.
Сега вече можех да причиня сериозни щети.
Сграбчих пясъка и с рязко движение разсякох въздуха пред себе си, сякаш държах меч. Пясъкът се понесе в синхрон с мен и се стовари върху ключалката на килията със силата на пустинна буря.
Ключалката се разби с радващ пукот. Вече бях свободна.
Изритах вратата под погледа на момиченцето в зелено, като внимавах да не докосвам желязото.
— Така. — Закрачих бавно по коридора и освободих китките си от останалите парчета разрязано въже. То се отлепи с лекота от дясната ми ръка и остави червен отпечатък. Захванах се с възела на лявата си ръка точно когато стигнах до килията на Махди. — Как вървят дипломатичните преговори? — Последният къс от въжето се плъзна на пода.
Махди изглеждаше кисел.
— Да ни се подиграваш ли си дошла, или да ни освободиш?
— Не виждам защо да не направя и двете. — Облегнах се с лакът на вратата и подпрях глава върху юмрука си. — Би ли ми припомнил как каза на Шазад, че нямате нужда от нас, защото никой не взима жените сериозно по време на политически преговори?
— Всъщност — обади се глас от другия край на килията — точните му думи бяха, че ти и Шазад „само ще ни разсейвате".
Имин се приближи към вратата, за да го виждам по-ясно. Не разпознах лицето му, но можех да различа тези иронични жълти очи от километри. Нашият полуджин превръщач, способен да променя формата си. Последният път, когато го видях, беше в дребничка женска форма и носеше широки мъжки дрехи — да облекчи товара на конете. Онова тяло ми бе познато, защото тя не го използваше за първи път, но то бе само една от безбройните човешки форми, които можеше да облече: момче, момиче, мъж или жена. Вече бях свикнала с вечно променящото се лице на Имин. В някои дни беше момиченце с големи очи, мъничка в сравнение с гигантския си кон, или боец, толкова силен, та да вдигне човек с една ръка. В други дни беше кльощав учен, леко раздразнен, но видимо безобиден, затворен в килия в Сарамотай. Но независимо дали беше момче, или момиче, мъж или жена, тези поразителни златни очи никога не се променяха.
— О, така беше — обърнах се към Махди. — Явно съм забравила, защото бях твърде изненадана, че тя не разби зъбите ти на място.
— Приключи ли? — Махди изглеждаше така, сякаш бе захапал кисел лимон. — Или ще хабиш още време вместо да ни помогнеш да избягаме?
— Да, да, добре.
Отстъпих назад и протегнах ръка. Пясъкът отговори и се събра в юмрука ми. Дръпнах обратно ръка, почувствах нарастващата сила в гърдите си, задържах енергията за миг, а после запратих пясъка напред. Ключалката се натроши на парчета.
— Най-после — каза гневно Махди, сякаш бях слуга, който се е забавил прекалено много с поднасянето на храната. Опита да се промуши покрай мен, но аз го спрях, протягайки ръка.
— Какво? — попита Махди, оскърблението вече трептеше в гласа му.
Запуших устата му с длан, за да замълчи, и се ослушах. Видях как изражението му се промени, когато и той чу звука. Стъпки по стъпалата. Пазачите ни бяха чули.
— Трябваше ли да си толкова шумна? — прошепна той, след като отместих ръката си.
— Ами следващия път изобщо няма да си правя труда да те спася.
Бутнах го в килията му, а съзнанието ми вече препускаше стремглаво, търсейки начин да се измъкна жива оттук. Имин пристъпи край Махди и излезе от килията. Не го спрях. Не бих могла, дори и да исках. Той вече се променяше, превръщаше безобидния учен в едър мъжага, извисяващ се две глави над мен и с двойно по-широко тяло. Не бих искала да срещна тази форма на Имин в някоя тъмна уличка. Той размърда рамене във вече тясната си, опъната по тялото му риза. Шевът на рамото се разцепи.
Беше настанал почти пълен мрак. Килиите се осветяваха от бледо сияние. Виждах поклащането на светлината на лампата по стълбището. Добре, това щеше да е предимство. Застанах в тъмния участък пред стълбите. Имин последва примера ми и зае същата позиция от другата страна.