Зачакахме, заслушани в приближаващите се стъпки. Преброих най-малко четири чифта ботуши. Може би пет. Превъзхождаха ни числено и бяха въоръжени, но се налагаше да вървят в колона по един, тоест броят им не означаваше нищо. Светлината шареше по стените, докато мъжете слизаха. Разполагах с елемента на изненада. И както казваше често Шазад, когато се биеш с двойно по-едър противник, трябва да вложиш всичко в първия удар. Ударът, който той изобщо не е очаквал. И най-добре е изобщо да няма нужда от следващи.
В другия край на коридора момичето в зелено се измести, застана точно пред решетките и се взря в нас с интерес. Допрях пръст до устните си, с надеждата, че тя ще схване идеята ми. Момичето кимна с разбиране. Добре. Беше млада, ама все пак бе пустинно момиче. Знаеше как да оцелее.
Направих своя ход в мига, в който зърнах главата на първия пазач.
Пясъкът се стовари яростно право върху слепоочието му и го запрати при решетките на килията на момиченцето. Тя отстъпи назад, когато черепът му изпука в желязото. Имин сграбчи втория войник, вдигна го от земята и го блъсна в стената. Смаяното му лице бе последното нещо, което видях, преди лампата му да се разбие в пода. Оттук насетне бях напълно сляпа.
Разнесе се звук от изстрел, последван от множество викове, както в килията, така и извън нея. Сред хаоса долових как нечий глас крещи молитва. Аз пък изругах и се долепих до стената. Така имаше по-малка вероятност да бъда улучена от случаен куршум. Трябваше да помисля. И те бяха слепи като мен. Но бяха въоръжени и си давах сметка, че за тях няма да е проблем, ако някой случаен изстрел убие затворник. Прозвуча още един изстрел и този път последва писък, който приличаше повече на болка, отколкото на страх. Мъчех се да определя откъде идва звукът, но мозъкът ми не можеше да се съсредоточи сред надигащата се паника. От доста време не бях се оказвала сама в битка. Ако Шазад беше тук, щеше да знае как да се измъкнем. Можех да се бия в мрака, но да нараня някой противник беше толкова вероятно, колкото да ударя Имин или момиченцето в зелено. Трябваше ми светлина.
Спешно.
И тогава, като отговор на молитва, слънцето се издигна в затвора.
Взрив от светлина изпълни очите ми. Пак бях сляпа, но този път от внезапния блясък. Примигвах лудешки и се опитвах да виждам през слънчевите петна.
Зрението ми се проясни опасно бавно, изплашеното ми сърце ми напомни, че съм безполезна и сляпа и заобиколена от въоръжени врагове. Обкръжението ми дойде на фокус къс по къс. Двама пазачи на земята. Неподвижни. Трима други търкаха очи и държаха хлабаво пистолетите си. Имин бе притиснат към стената, рамото му кървеше. А в килията стоеше момиченцето в зелено с малко слънце, не по-голямо от юмрук, подпряно на дланите й. Лицето й сияеше на бледата светлина, дългите сенки върху него я правеха много по-стара наглед. Сега вече забелязах, че тези големи очи, с които бе се взирала в мен, са толкова неестествени, колкото моите и тези на Имин. С цвета на загасваща жарава.
Тя беше полубог.
ГЛАВА 4
По-късно щях да имам време да се тревожа за новата си съюзничка полуджин. В момента трябваше да използвам даровете, които тя ни даваше. Пистолетите на пазачите вече се вдигаха към мен — пясъчен удар помете оръжията от ръцете им. Един стражар се люшна обратно към Имин. Той го сграбчи, видях рязко завъртане и чух звук от счупването на врат.
Един от пазачите се хвърли с нож към мен. Разделих пясъка на две и използвах едната половина да избия оръжието от ръката му, преди да ме е стигнал, а с другата изваях куршум от пясък. Прерязах гърлото на пазача и оттам рукна кръв. Имин взе пистолета от земята. Не беше толкова добър стрелец, колкото мен, но в такова тясно пространство щеше да му е трудно да пропусне. Наведох се, когато той стреля. Из килиите се понесоха още писъци, но бяха заглушени от звука от куршум, рикоширащ в каменни стени.
Настана тишина. Изправих се. Беше свършило. Имин и аз бяхме живи. Стражите не.
Махди излезе от килията, устните му се извиха осъдително при вида на телата, паднали сред касапницата. Това е неприятното у интелектуалците — искат да преустроят света, но си мислят, че могат да го постигнат без кръв. Не го удостоих с внимание и се обърнах към килията на момичето полуджин. Още държеше малкото слънце и се взираше в мен с печални червени очи. Бяха неестествено ярки.
Разбих ключалката с пясъчен удар.
— Ти си… — понечих да кажа, докато отварях вратата, но момиченцето вече беше на крака и тичаше към другия край на затвора.