Отзад, наблюдавайки с непроницаемо лице цялата тази картина — от оръжието, дето хвърлих до кръвта, струяща от тялото на посланика, стоеше султанът.
* Обработка TtRG*
Султанът потупваше шахматната дъска от дърво и слонова кост на писалището, тъмните му очи оглеждаха следите по врата ми. След няколко часа щяха да разцъфнат в страхотни синини от пръстите на галанския посланик, но още бяха само зачервени. Намирахме се в кабинета на султана. Същия, от който откраднах документите няколко седмици по-рано. Присъствието на султана внасяше тежест в помещението, която не бях усетила, влизайки там сама. Сякаш всички карти на стената и масата бяха продължения на собственото му тяло. Веднъж Джин ми каза, че аз съм пустинята. Чудех се дали ще промени мнението си, ако види тази гледка.
Беше ми позволил да седна. Или по-точно, заповядал. Ала синовете му стояха нащрек зад мен. Султанът ми нареди да му разкажа какво бе се случило. Заяви, че иска истината. И точно това му дадох. Скрих за Лейла, но не можех да избегна Тамид. Султанът щеше да попита защо съм била сама на място, на което не е трябвало да бъда. Стъпвах на пръсти около тази част на историята възможно най-предпазливо. Една грешна дума и всичко щеше да свърши. „Помолих Рахим да ме заведе до Свещения баща. После той ни остави насаме." Постарах се облекчението да не се изпише на лицето ми, когато продължих със следващата част от историята без султанът да е задал въпроси.
Когато приключих, няколко мига никой не проговори. Имах странното усещане, че съм отново в училище, че с Тамид сме направили нещо глупаво и очакваме гнева на учителя да се стовари върху нас. Тримата стояхме пред султана, сякаш бяхме каращи се деца, а не войници и шпиони, борещи се за страната. Султанът не продумваше, а последната слънчева светлина навън гаснеше. Виждах как прозорците в Изман се пробуждат.
Съзнанието ми се връщаше към една и съща мисъл — пистолета. Султанът бе ме видял с насочен към главата на сина му пистолет. И да го държа, все едно знам какво правя. Както Синеокия бандит би държал оръжие. Сигурно вече бе се досетил, че съм повече от пустинно момиче.
Но не се опитах да обяснявам. Виновните винаги проговарят първи. Двамата с Рахим проявихме благоразумието да не прекъсваме мълчанието на султана.
— Татко…
И това ни правеше по-умни от Кадир.
— Не съм ти разрешил да говориш. — Султанът звучеше спокойно. Притеснително спокойно. Измамно спокойно. — Ти си крадец, Кадир. — Кадир се наежи, но баща му вече бе започнал да говори. — Не спори с мен. Опита се да вземеш нещо мое — посочи мен. Ненавиждах да говорят за мен като за собственост на султана. Не можех обаче да пренебрегна притока на гордост, който нахлу в мен при мисълта, че в момента съм по-ценна за султана от Кадир. — И да го замениш за подкрепата на галаните.
— Тя не е човек, татко! — повиши глас Кадир.
Прозвуча така, сякаш ей сега щеше да зарита с крак като сърдито детенце.
— Това е известно на всички, братко — намеси се Рахим. Спокойствието му само разяри Кадир още повече. — Ако чак сега си го разбрал, определено се боя за умствените възможности на бъдещия ни владетел.
Султанът вдигна ръка.
— Ако мислиш, че сега е моментът за разправии — когато в двореца ми има мъртъв дипломат, аз се боя за твоите умствени възможности, Рахим.
Султанът кимна на Кадир да продължи.
— Преговорите се проточиха безкрайно. Галаните никога нямаше да сключат нов съюз с нас, докато така арогантно подмяташе пред очите им това получовешко същество в пълен разрез с вярванията им. Те дойдоха при мен — гърдите му се надигнаха от гордост — и поискаха смъртта й преди преговорите да продължат.
Султанът не повиши глас, но дори аз се свих от погледа, който отправи към Кадир.
— Искат смъртта й, защото им пречи да ме лъжат за ресурсите и намеренията си, а и би могла да ми разкрие, че галанската империя е в по-тежко състояние, отколкото твърдят. — Говореше бавно, внимателно, сякаш обясняваше нещо на дете. — И са дошли при теб, защото очевидно от седмици изгаряш от желание да се докопаш до нея по един или друг начин.
Кадир изпуфтя и се пльосна кисело на другия стол.
Мълчанието, което последва, бе по-лошо и от погледа.
— Не съм ти разрешил да седнеш.
Кадир се усмихна, сякаш си мислеше, че баща му се шегува.
— Стани — нареди спокойно султанът. — Поне веднъж вземи пример от брат си. Може би трябваше да изпратя теб в Илиаз вместо него.
Спомних си какво ми каза Рахим — че султанът го е изпратил в Илиаз да умре. Разбрах заплахата в тези думи. Кадир обаче не я усети.