— Военното обучение не му помогна да ме победи в султимските изпитания. — Кадир стана и бутна стола, който се блъсна в писалището на баща му и няколко листове паднаха на пода. — И сега какво, него ли ще сложиш на трона?
— Султимските игри са свещени. — Султанът изцяло се съсредоточи върху сина си, без да обръща внимание на разпилените по пода листове. — Ако не ги зачетем, народът ще ни намрази още повече. Ще умреш, преди да направим други, Кадир.
— Та ако не направиш услуга на всички… — измънка Рахим.
Изсмях се под нос и привлякох погледа на султана. Стегнах се твърде късно. Султанът вече бе забелязал връзката между мен и Рахим. Но отново отмести очи без коментар.
— Галанският пристига утре преди Ауранзеб. — Султанът все така потропваше с пръсти в същия ритъм. — Ще дойдеш с мен на срещата, Кадир. И ще му кажеш това, което и аз ще кажа. Че посланикът е излязъл в града без охрана и е бил убит от въстаници на улицата. Разбра ли?
Стори ми се, че за момент на устните на Кадир се изписа яд. Ако обаче си мислеше, че баща му пръв ще се огъне, жестоко се лъжеше.
— Да.
— Добре. А сега си върви.
Кадир тресна вратата на излизане като сърдито дете.
— Тази лъжа може и да не е най-сполучливата, татко — отбеляза Рахим. — Ако галаните се усъмнят, че не съумяваш да контролираш собствените си хора…
— Ще изглеждаме слаби. Мислил съм по въпроса и не се нуждая от урок по политически стратегии от сина си — прекъсна го нетърпеливо султанът. — Ако имаме късмет, може да подтикнем някак дошлите с него галански войници да ни помогнат да запазим реда в Изман поне до настъпването на празника. Другата възможност е да те предам на галанското правосъдие. Това ли предпочиташ?
Рахим стисна челюсти.
— Рахим спаси живота ми. — Не можех повече да мълча. Вниманието на султана тутакси се прехвърли към мен и съжалих, задето проговорих. Но вече бях започнала. — Трябва да бъде награден, а не заплашван. — Султанът мълчеше и аз не се огънах. Точно сега не биваше да си го позволя. — Нали съм тук, за да казвам истината.
Това най-сетне го накара да овладее гнева си.
— Тя е права. Войниците ти днес се справиха добре, Рахим. — Не прозвуча като похвала. — И то при твоите заповеди. — По-скоро като скрито подозрение.
— Да, така е.
Рахим беше умен като баща си. Не се опита да извини мъжете, изпълнили неговите заповеди, а не тези на Кадир. Отговорите му бяха кратки. Като на добър войник. Или на предател. В очакване да бъде освободен.
— Вчера въстаниците нападнаха пратка с оръжия при южната порта — заговори отново султанът. — Как според теб за разбрали къде да ударят?
Бях убедена, че султанът чува ускорения пулс на сърцето ми. Знаех точно коя пратка има предвид. Знаех, защото Рахим ми каза, а аз го съобщих на Сам. Подозираше ли ни? Обвинение ли бе това? Или просто искаше военния съвет на сина си като знак за мир? Отчаяно се надявах да не отправи въпроса към мен, да не загубим всичко в този момент.
— Води се война — каза Рахим. Все така гледаше напред, над главата на баща си като строен воин. — Войниците ти са недоволни. Недоволните войници пият и после приказват.
Подбра думите си внимателно, бяха точни. Можех да ги повторя без колебание. Но не толкова, че да не накърнят управлението на баща му.
— Убихме двама въстаници в схватката — поясни султанът. Стомахът ми се сви. В съзнанието ми изникна списък с възможните жертви. Представях си ги мъртви. Отчаяно ми се искаше да изтичам до Плачещата стена и Сам и да разбера кой е пострадал. Да разбера дали отново ще видя Шазад. Или Хала. Или някой от близнаците. Но султанът не ме гледаше. Погледът му следеше Рахим. Реакция ли чакаше? — Следващия път ще искам един да остане жив — за разпит. Войниците ти изглеждат добре тренирани. Кажи на лорд Билал да изпрати половината в редиците на градската стража.
Отпуснах рамене от облекчение.
— Както желаеш, татко.
Рахим не изчака да бъде освободен. Просто направи лек поклон и бързо пое към вратата.
И така останахме само аз и той. Дълъг миг мина в мълчание. Почти взех да си мисля, че султанът ме е забравил. Щях да отбележа, че не съм получила разрешение да си вървя, когато султанът каза:
— Ти си от края на пустинята.
Не това очаквах
— От самия край — съгласих се аз. След Дъстуок нямаше нищо освен необитаеми планини.
— Казват, че вашите хора са закърмени със стари истории повече от когото и да било. — Беше вярно. Затова Тамид знаеше как да контролира Нуршам. Как да улови джин. Всичко, които северът бе забравил. — Знаеш ли легендите за абдалите?
Знаех ги.