В дните преди сътворяването на хората, джиновете правели слуги от пясък. Прости създания, задвижвани единствено от заповедите на джиновете. Не можели да вършат нищо, освен да следват повелите на безсмъртните си господари.
— Абдалите били творения на джиновете, както и ние. И все пак в свещените текстове хората се наричат „първите деца на джиновете". Сега разбирам защо. — Прекара пръсти през косата си и се облегна на стола. Беше дразнещ жест, който ми напомняше толкова много на Ахмед, че щях да се задавя от носталгия. — Абдалите не създавали толкова проблеми, колкото истинските деца.
— Но абдалите трудничко биха се справили с управлението на цяла страна.
Изплъзна се от устата ми. Вече ми ставаше доста удобно в присъствието на султана. Не беше Ахмед, макар да приличаше на него. Ала ме изненада, като се засмя.
— Вярно си е. Макар че щеше да ми е по-лесно да управлявам страна, пълна с абдали. Нямаше да се налага все да ги убеждавам, че правя най-доброто за тях. — Една от закачените на стената карти изобразяваше целия свят. Мираджи бе в средата. Амонпур се опираше в границите от едната страна. Галан гледаше от север и се простираше към Джарпур, Ионианския полуостров и Ксича, страната, приютила Ахмед, Джин и Делила преди години. Албис бе като крепост, издигната сред морето, а Гаманиксна земята. Беше голям свят. — Народът на Мираджи се бунтува срещу галаните, албишите, ксичаните, срещу всички чуждестранни приятели и врагове.
Преглътнах и усетих болка в гърлото си — едва не бях удушена до смърт от такъв чужденец.
— Ами не подновявай съюза с тях.
Знаех, че прекалявам. Знаех го в мига, в който думите излязоха от устата ми. Ала султанът не ми се ядоса като на синовете си. Не ме изгледа презрително. Не опита да ми обясни, както правеше, когато седяхме един срещу друг на вечеря в другата стая.
— Можеш да си вървиш, Амани.
И по някаква причина това беше по-лошо от всичко друго, което можеше да каже.
ГЛАВА 30
— Мисля, че вече избледняват. — Лейла огледа белезите по врата ми. До следващия ден бяха разцъфнали в прекрасна огърлица от лилави следи от пръсти. — До Ауранзеб би трябвало да ги няма.
Изглежда, това бе най-голямото притеснение на всички в харема. Че белезите от досега ми със смъртта няма да се връзват с халата ми. От другата страна на градината стояха две жени; шепнеха, покрили устни с ръце, и ми хвърляха погледи. Господи, колко мразех това място.
Лейла отдръпна нежните си ръце.
— Наистина обаче смятам, че трябва да се видиш с Тамид — сигурно ще ти даде нещо за белезите.
— Все някак ще оцелея.
Големите й очи се разшириха от нещо неизказано. Нещо доста важно, та да я накара да ме чака в мрака.
— Какво има? — попитах.
— Рахим ми каза за Ауранзеб. За бягството. И само… не искам да оставя Тамид.
Стреснах се. Нима Тамид бе й казал за мен? Че съм сторила точно това? Дали не беше нападка, за да ме удари в старата рана? Но не долових никаква злост в думите й.
Лейла склони глава, нервно отмятайки косата си зад ухото; избягваше погледа ми. Беше влюбена в Тамид. Или поне така си мислеше. Още не бе навършила шестнадесет. И бе прекарала целия си живот, затворена в дворец. Вероятно Тамид беше един от първите мъже на нашата възраст, с когото бе се срещала, който да не й е брат. Освен това беше умен и мил. Нищо чудно, ако наистина се е влюбила в него.
И беше права. Не можех да го изоставя за втори път.
* * *
Когато Сам мина през стената тази нощ, устната му бе сцепена; вървеше, сякаш е натъртил ребрата си. Това бе единственият знак, че нещата навън доближават точката на кипене. Винаги ми носеше само добри новини за въстанието. Че Сарамотай е в безопасност. Че някоя засада е сполучила. Че делегацията, пратена да инспектира останките от фабриката в Дъстуок, изобщо не е стигнала дотам.
— Сега искаш да измъкна четирима души от този дворец, а имам само две ръце. — Сам почеса коричката на устната си. Плеснах го през ръката. Така щеше да си направи белег.
— Трима души.
— Четирима — каза Сам. — Броя и теб. Откога ме познаваш? Наистина ли още се съмняваш в уменията на Синеокия бандит?
Той преметна шиймата си през рамо. Тя се закачи за един от клоните на дървото на Плачещата стена.
— Така ли ми се струва, или си станал още по-смешен?
Беше толкова типично за Сам да се опита да избегне всичко поне малко сериозно. Като реалната възможност да не успея да се измъкна с тях на Ауранзеб.
— Смешно луд по теб! — Бе се освободил от шиймата си с известно достойнство. Осъзнах, че се опитва да ме разсмее. И успяваше.