— Не си луд по мен, ти… — „Влюбен си в друга." Почти ми се изплъзна, но спрях навреме. Сам надълго и широко се хвалеше със завоеванията си. Бях съвсем сигурна, че половината са измислени. Но никога не бях го чувала да говори за определен човек, когото наистина да обича. Вгледах се в лицето му, търсейки намек за нещо истинско. Но аз бях с предателски очи, не той.
— Звучиш страшно уверена в себе си, красива ми приятелко. — Наперено опря ръце на дървото от двете ми страни. — Готова ли си да се обзаложиш?
Дадох си сметка, че ще ме целуне. Или искаше да си помисля, че ще го направи. За да докаже нещо глупаво. Не бях сигурна дали ще го спра. Бях живяла седемнадесет години и не бях целувала друг освен Джин.
— Устната ти кърви. — Посегнах към раната, но Сам хвана ръката ми игриво и се наведе по-близо. Не усетих нищо. Не както усещах, когато Джин ме гледаше, по начина, по който го правеше Сам. Или се преструваше. Нямаше прилив на топлина по тялото ми. Светът около него бе също толкова ясен, колкото и преди да ме докосне. Той не беше Джин. Но беше тук, когато Джин го нямаше.
Нямаше как да сбъркаме смеха. Извърнахме глави светкавично, преди устните му да докоснат моите.
Айет стоеше на портата към градината на Плачещата стена, отметнала глава към небето в смях, сякаш благодареше на небесата за подаръка, дето са й пратили. Седемнадесетгодишни пустинни инстинкти се надигнаха в мен. Сега обаче не бях в пустинята, а беше друг вид опасност.
— Знаеш ли, през цялото време, докато търсех начин да те задържа извън леглото на съпруга си — каза Айет, — не беше ми хрумнало, че ще е толкова очевидно. Ти си просто една от стотиците жени в харема, достатъчно глупави, та да си вземат любовник.
— Айет… — Направих стъпка напред, а тя — назад. Спрях, ясно съзнавайки, че тя може да хукне като подплашено животно и да отиде да ме издаде. — Не прави това. Не е…
— О, вече е прекалено късно за преговори, Амани. — Тя се обърна бързо и избяга в харема.
— Е — каза Сам, — това може да се окаже проблем.
* * *
Оставаха броени часове, преди султанът и Кадир да се върнат от посрещането на галанския крал. Щяха да го излъжат и да му кажат, че въстаниците са убили посланика му. Броени часове, за да спра Айет, преди да има възможност да разкаже новините на съпруга си. Да я спра или да измъкна всички.
Сам бягаше към въстаническия лагер за помощ. Още не знаех къде е и бях благодарна за това. Ако султанът ми наредеше да му кажа, незнанието ми щеше да им даде поне малко време. Но все пак трябваше да са готови за бягство.
Междувременно щях да се опитам да спра Айет.
Ако имаше човек, който да представлява по-голяма опасност за Айет от мен, това бе Шира. А тя още се държеше. Трябваше да разбера как. Шира действаше чрез размяна на информация. Явно разполагаше с нещо, което караше Айет да я оставя на мира. И аз имах нужда от същото.
Втурнах се в харема, дишайки тежко. Беше различно. Усетих го веднага. Забелязах Лейла, тъмната й коса бе прибрана над врата; гледаше през градината и гризеше палеца си.
— Лейла! — Спуснах се към нея. — Чуй ме. Айет току-що разбра… сложно е. Ако говори с баща ти или с Кадир, няма да успеем да те изведем от двореца на Ауранзеб, както предвиждахме. Затова трябва да си готова да тръгнеш тази нощ, ако ти кажа. Трябва да намеря и Шира. — Набързо обобщих положението. — Знаеш ли къде е?
Лейла изглеждаше стресната, докато й съобщавах информацията, но се хвана за последния въпрос.
— Султимата ли? Бебето й е на път. Пратили са вест на Кадир.
Това беше, осъзнах изведнъж. Това бе дивото безпокойство, изпълващо харема. По дяволите! В най-лошото време.
— Лейла, къде е тя? — притиснах я; вече малко се мразех. Още преди Лейла да посочи.
Виковете й се усилиха, докато тичах по коридора. Още няколко жени от харема бяха се проснали в молитва пред вратата. Излезе една слугиня, носеше окървавена кърпа. Последваха я писъците на Шира. После вратата отново се затръшна, заглушавайки ги.
И тогава изведнъж тишината се спусна като камък в покоите на Шира.
Задържах дъха си. Опитах се да броя ударите на сърцето си в проточващата се тишина. Чакаща. Чакаща да бъде нарушена от нещо. Вик. Обвинение. Акушерка, дошла да ни каже, че Шира не е оцеляла.
Прекрати я бебешки плач.
Позволих си въздишка на облекчение. Дори не бе излязла докрай от дробовете ми, когато чух още един вик.
Този път не беше Шира.
Спуснах се светкавично към вратата и рязко я отворих. Шира бе се отпуснала сред потна коса и окървавен плат; държеше малко вързопче до гърдите си, вдигнала колене, сякаш да го защити. Трите жени около нея гледаха втренчено, като че бяха се вкаменили. Четвъртата бе се свлякла до стената, с ръце, притиснати върху устата си, и се тресеше.