— Ферештех — повтори султанът. — Добре. Вземи детето, Амани.
Беше заповед и вече се борех с порива на ръцете си да се подчинят.
— Какво ще стане с Шира?
Ръцете ми се движеха против волята ми. Повече отвсякога султанът приличаше на Ахмед. Същото лице, когато Ахмед ми казваше нещо, дето не исках да чуя, но въпреки това трябваше да сторя.
— Моля ви — казах. Шира шепнеше на сина си, даваше обещания, които нямаше да изпълни. Улавяше последните мигове, в които щеше да е с детето си. Умът ми препускаше, опитвайки да намери някакъв начин да се измъкнем. Но бяхме в капан. От някои неща няма как да се измъкнеш. Детето й беше в ръцете ми.
— Моля ви, не я убивайте.
Братовчедка ми ме погледна в очите. Устните й се разтвориха. Спомних си думите на султана. Шира беше добра в сделките. И имаше едно последно нещо, за което да се спазари. Една последна монета, с която да се опита да откупи живота си. Можеше да предложи на султана Синеокия бандит и въстанието в замяна на живота си.
Можеше да ме унищожи. Нямах нищо.
— Казва се Фади. — Фади беше името на дядо ни. Името, което бяха носили майките ни, преди да се омъжат.
— Затворете я — заповяда безстрастно султанът, който вече се обръщаше. Вече я забравяше, сега, когато бе само още едно безполезно момиче в харема. — Ще бъде екзекутирана утре по залез-слънце. Амани, ела с мен. Донеси детето.
Колкото повече се отдалечавахме от майка му, толкова по-силно Фади плачеше в ръцете ми.
ГЛАВА 31
ДЖИНЪТ ПРЕДАТЕЛ
В дните, които помнели само безсмъртните, светът не се променял. Слънцето не изгрявало и не залязвало. Морето нямало приливи и отливи. Джиновете не изпитвали страх, нито радост, нито мъка и болка. Нищо не живеело и не умирало. Всичко просто било.
Тогава дошла Първата война.
Тя донесла със себе си утрото и вечерта. Донесла морски приливи, нови планини и долини. И повече от всичко друго донесла смъртността.
Човеците били създадени от искра от огъня на джиновете, но не били вечни. И това имало огромно значение, променило всичко. Те не просто съществували. Те се раждали и умирали. А междувременно чувствали толкова много, че привличали безсмъртните, макар да били само искри в сравнение с огньовете на джиновете.
В края на войната джиновете от великата пустиня се събрали и видели един променен свят. Земята, която преди била тяхна. Войната свършила. Смъртните изпълнили предназначението си. Борили се. Умирали.
След това се размножили.
Джиновете гледали невярващи как хората построили стени и градове и открили живот извън войната. Открили нови войни, в които да се бият. Джиновете се питали дали трябва да позволят на хората да продължат. Те създали хората; сега, след края на войната, можели и да ги унищожат, ако пожелаят.
Някои от джиновете заявили, че човечеството е изпълнило предназначението си. Хората щели само да създадат проблеми. По-добре да ги изгорят до един още сега. Да ги върнат в земята, от която били създадени, преди да я превземат.
Джинът Ферештех се съгласил. Светът бил по-прост преди смъртните. Той бил свидетел как собственият му син, роден от смъртна жена, оцелява в дузина битки със съществата на Унищожителката на светове само за да умре в пиянски бой. И макар че джиновете бързо забравили да се страхуват от смъртта, когато Унищожителката на светове била победена, не можели толкова бързо да забравят онова, което хората наричали скръб. На един вечен джин това чувство му се струвало твърде силно, за да бъде понесено.
Ала джинът Дараявахуш се опълчил на унищожението им. Заявил, че трябва да позволят на хората да живеят. Те били заслужили правото си да споделят земята, побеждавайки Унищожителката на светове. Били забележителни; падали на вълни по стотици бойни полета, но някак устоявали срещу армиите на Унищожителката на светове. Такава воля за оцеляване не бивало да бъде пренебрегвана.
Джиновете спорели, докато годините минавали и едно поколение хора преминавало в друго. Спорели, докато градове се издигали там, където преди ги нямало, и нови владетели наследявали старите на трона. Докато смъртните бавно забравяли времето на Унищожителката на светове.
Най-накрая, когато умрял и последният смъртен, видял Първата война, джиновете се събрали в дома на един от тях, който владеел старо бойно поле — място, където голяма долина разцепвала земята, и никой друг джин не искал да живее там. Решили да гласуват. Щели да хвърлят черен камък във водата, яко смятат, че е най-добре да се сложи край на смъртните, или бял камък, за да позволят на смъртните да живеят.