Камъните се трупали, черни, после бели, един след друг, докато двете страни напълно се изравнили и останал само джинът Бахадур да даде гласа си, с който да реши съдбата на човечеството.
Ферештех бил сигурен, че Бахадур ще вземе неговата страна. Бахадур също бил видял свое смъртно дете да умира. Дъщеря със сини очи и слънцето в ръцете си, която хората наричали „принцеса" — една от глупавите им думи, с които се престрували, че някои от тях са по-силни от другите. Със сигурност и Бахадур бил изпитал същата болка като Ферештех. И той искал да й сложи край колкото него.
Ала когато Бахадур най-накрая хвърлил камъка си, той бил бял като кост. Страната на Ферештех загубила. И тъй всички джинове дали клетва — никой от тях да не изтребва човечеството. И понеже били джинове, клетвата била истина.
Минали векове.
Ферештех не знаел колко, защото само онези, чиито дни били преброени, ги броели. Отначало се опитал да стои настрана от хората. Но те постоянно се променяли. Било трудно да не ги гледа. Всеки път, когато Ферештех си помислел, че се е отегчил от тях, те правели нещо ново. Създавали нещо ново, нещо от нищо. Дворците се издигали по-високо отпреди. Влакови линии ги водели през пустинята. Музика избликвала сякаш от умовете им в пръстите им. И от време на време Ферештех не можел да устои на изкушението. Времето обаче го научило как да избягва скръбта. Не поглеждал децата, които давал на смъртни жени. Не искал да гледа как частици от него биват унищожавани от света, на който събратята му джинове позволили да просъществува.
Тогава дошъл ден, когато Ферештех чул някой да вика името му със заповед, на която не можел да не се подчини. И така дошъл като затворник пред един султан и една жена полуджин. Жената полуджин държала дете, което Ферештех бил белязал като свое, макар вече да не помнел майката. Така било по-лесно.
Но той помнел всичките си деца. Помнел и болката, която изпитал при смъртта на всяко едно. Затова, когато султанът опрял нож в това дете и поискал имената на другите джинове, Ферештех се предал лесно. Не можел да гледа как тази искра от него умира.
Първо казал името на Дараявахуш. Казал на султана само имената на джиновете, достатъчно глупави, та да помислят, че човечеството е безвредно и заслужава спасение. Онези, дето гласували да ги оставят живи. Половината джинове в пустинята.
И той се смеел, докато един по един били хванати в капан от съществата, които избрали да пощадят.
ГЛАВА 32
Султанът беше опасен и с един джин. Сега имаше цяла армия. Те може да бяха създали човечеството, за да се бие във войните им, но имаше легенди и за това какво се случва, когато безсмъртните се намесят в човешките войни. Жестоки завоеватели, които ги оковавали в желязо и обръщали силите им срещу безпомощни страни. Герои, които спечелвали джинове на своя страна с чистата си добродетел и смазвали враговете си. Независимо от обстоятелствата, бе невъзможно безсмъртните да бъдат спрени.
Мислите ми се вихреха, докато султанът ме водеше в харема с твърда ръка на гърба ми. Имах твърде много неща да направя и не чак толкова време.
Трябваше да съобщя новината за другите джинове на Сам. И да се погрижа Фади, който пищеше в ръцете ми, да бъде в безопасност в двореца. Трябваше да намеря начин да спася Шира, и то преди Айет да ме предаде на султана. Раждането на бебето на Шира бе разсеяло всички, но беше въпрос на време Айет да накара Кадир или някой друг да я изслуша и султанът да разбере, че аз съм Синеокия бандит. И тогава всичко щеше да свърши. Трябваше да направя всичко възможно да помогна, преди да настъпи краят.
— Татко! — Мислите ми бяха прекъснати от Рахим. Вървеше бързо към нас по коридора, с отпусната яка и разрошена коса, следван от двама слуги. Тъкмо се зазоряваше, но той сякаш не бе спал цяла нощ. Щеше да има също толкова неприятности, колкото и аз, когато Айет ме предадеше. Какво правеше още тук? — Нека поговорим.
Той заведе баща си настрани, за да не ги чуя, наведе се да му прошепне нещо светкавично. Изведнъж се притесних. Рахим още беше тук, а никога не би позволил животът на Лейла да бъде изложен на опасност. Би избрал нея пред мен, без да се замисли. Не се съмнявах в това. И аз бих избрала всеки въстаник пред тях. Не можех да го укорявам за това. Но дори не беше ми хрумнало, че би спасил собствената си кожа, като ме предаде, вместо да изчака Айет да го стори.
— Простете ми. — Двете слугини пристъпиха към мен и скриха от погледа ми тъй наречения ми съюзник. Една от тях посегна към Фади в очакване, с наведена глава.