— Не. — Притиснах Фади по-здраво до туптящото си сърце. Нямаше да им го дам. Едва ли щях да направя нещо, преди да ме разкрият, но нямаше да позволя още един полуджин да бъде погълнат от харема и да изчезне.
— Трябва да го нахраним — рече втората прислужница с нотка на раздразнение в гласа. — Сега не е време да ставате опърничава.
Това бе най-близкото нещо до нахалство, което бях чувала от слугиня в харема. Погледнах я отново, но въпреки думите й, главата й бе сведена ниско в знак на уважение. Беше заговорила достатъчно силно, за да я чуе султанът.
— Дай й го, Амани — заповяда ми разсеяно султанът и продължи разговора си с Рахим. Опитах се да срещна погледа му над рамото на баща му, но той сякаш не ме познаваше — не ми обръщаше никакво внимание.
— Всичко е наред. — И първата слугиня ми се стори някак позната, макар да бях сигурна, че не съм я виждала в харема. — Ще се погрижим за него.
В този момент, когато султанът изцяло се обърна с гръб към нас, първата слугиня посмя да вдигне глава и изведнъж се оказах лице в лице с Хала.
Тя криеше златната си кожа с илюзия, но нямаше начин да я сбъркам с друга. Беше смущаващо — беше хем съвсем позната, хем абсолютно непозната. Високите й, арогантни скули и дългият й нос не можеха да бъдат сгрешени с други, но изглеждаше по-млада и уязвима без златното си покритие.
А и другата прислужница… Погледнах я по-отблизо. Очите й бяха други. Не бяха пустиннотъмни, както би трябвало, с цвета на стопено злато.
Имин.
Сърцето ми заби лудо. Нещо се случваше. Ала не знаех какво.
Имин ми намигна. Беше толкова бързо, че дори султанът да бе забелязал, щеше да го сбърка с примигване. Отпуснах хватката си върху бебето в ръцете ми, докато го подавах на Хала. Беше ми дадена заповед наистина, но нямаше много хора, на които бих се доверила повече да се погрижат за Фади, отколкото на Хала. Тя не се отличаваше с кой знае какъв майчински инстинкт, но полуджиновете се грижеха за своите.
Тъкмо ги видях да изчезват в харема, когато Имин ме стисна за ръката.
— Върви бързо и не поглеждай назад.
— Какво става? — попитах шепнешком, докато се движехме бързо по коридора. Твърде бързо, както осъзнах. Ако султанът отместеше очи от Рахим дори за момент, щеше да види, че почти тичам.
— Нещо, което може да мине за план, измислен набързо, ето какво. Мини надясно тук. — Завихме край ъгъла и излязохме от полезрението на султана. Разбрах, че Рахим не ни е предал — той отвличаше вниманието на баща си. Изведнъж се засрамих, задето допуснах, че ще ни предаде така лесно. Докато разговорът приключеше, султанът щеше да си помисли, че съм се върнала в харема. Ако изобщо се почудеше къде съм.
— Фади, бебето — започнах. — Султанът ще го потърси, вие трябва да…
Имин завъртя очи към небето и ме отряза.
— Дори да не ти се вярва, ние можем да осъществим план и без теб.
Имин забави ход, щом напуснахме хладината на мраморните дворцови стени и излязохме в една от огромните, просторни градини. Беше ранна утрин и безмилостната дневна жега още не бе се появила, но все пак притворих очи на слънцето след мрачните зали.
Спряхме и се скрихме зад едно дърво, далеч от погледите на случайни минувачи. Имин свали дрехите на прислужница с бързо движение. Под тях носеше униформа на дворцов пазач, скроена за някой много по-висок и широк. Взе да развива ръкавите и да отпуска колана, правейки място за ново тяло.
— Не можем просто да изнесем бебе от харема. Някой ще забележи, че го няма. Освен ако султанът помисли, че е умряло. Ако например половината харем види Кадир да го дави в пристъп на ярост.
Хала можеше да направи това. Затова бяха рискували да я вкарат в двореца. Трябваше само да върне Фади в харема и да вкара сцената в съзнанието на всички, оказали се наблизо. Можеше да я сложи и в ума на Кадир, стига да поискаше. Да го накара да повярва, че наистина го е убил. А дори и да не съумееше да се добере до Кадир, на кого щеше да повярва султанът — на дузина съпруги и дъщери в харема, които са го видели, или на един син с буен нрав? Особено ако не успееха да намерят детето.
— Тогава милата ми сестра ще може просто да го изведе от двореца на сигурно място под прикритието на илюзия. — Имин отпусна дългите ръкави, които покриха малките ръце на женската й форма. — Изглежда направо лесно.
Имин бе права. Това можеше да свърши работа. И да спасим Фади.
— А майка му? — попитах с надигащо се очакване в гърдите. — Братовчедка ми Шира — как ще я изведем?
— Няма да… — започна Имин, но се спря, преди да предскаже бъдещето. Знаех обаче какво се кани да каже. „Няма да спасим Шира“. Нямаше значение дали го е казала, или не; изглежда, вече бе решено.