— А ти какво смяташ да правиш? — попита любопитно Дейвид.
— Ще намеря жена си.
— Джером — възрази Дейвид мрачно. — Янките вече са я хванали.
— И преди са го правили.
— Със сигурност са я превели от другата страна на реката. Тя е на сигурно място, обратно, на своя територия. Никой нормален янки не би наранил дъщерята на Магий.
— Ами ако тези янки не са с всичкия си? Не чу ли какво каза Джулиън? Ударили са я по главата с приклад на пушка. По дяволите! Тук има нещо гнило, макар да не съм сигурен какво. Жена ми може и да е отведена от янки, но каквото и да стане, тя ще бъде тази янки, която ще се върне на бунтовническия кораб. И то веднага!
Виеше й се свят. Усети мократа земя под себе си, аромата на реката и обраслите с мъх клони, спускащи се над главата й.
Осъзна, че е отворила очи. Беше все още замаяна, когато чу хорски говор. Премигна. Мъхът почти достигаше лицето й. Навред земята беше застлана с килим от барут.
— Риса?
Някой стоеше до нея. Добрият доктор на янките, Теър Крипт. На пристана беше изтеглена малка лодка. Наблизо се виждаха още лодки. Янките, които бяха прекосили реката заради сражението, се връщаха обратно. Някои накуцваха, други кървяха. Крипт ги повика в лазарета и даде заповед на своите санитари да помогнат на ранените да се качат в лекарската кола. После се наведе над Риса.
— Добре ли си?
Не беше съвсем сигурна. Помъчи се да седне. Здравата я бяха цапардосали по тила. На главата си имаше голям отток, който пулсираше от болка.
— Ти си спасена — съобщи й радостно доктор Крипт.
Тя поклати глава.
— Спасена! Това ли наричаш спасение? Бях нападната и повалена на земята! Да не би…
— Не! Не съм те удрял! Помислих, че са те ранили бунтовниците. Да видим… — Крипт опипа черепа й. — Не смятам, че е сериозно. Няколко часа почивка, малко хладка вода и утре сутринта всичко ще е наред.
— Риса, добре ли си?
Тя се извърна и видя лейтенант Остин Сейдж. Той коленичи до нея и я огледа с безпокойство.
— Остин — промърмори Риса. — Не, не съм добре! Удариха ме по главата, доведоха ме тук насила, а аз просто помагах на ранените. Синът ми остана на другия бряг!
— Хайде, нека те измъкна за малко от ужаса на войната. Сега си тук, сред приятели. Надявам се, че ще останеш с нас. Но ако искаш да видиш баща си, ние можем да те заведем при него.
— Риса!
Някой изрече името й със задоволство. Обърна се и видя Фин Макълоу, който бързаше към тях. Сламенорусата му коса беше покрита с мека широкопола шапка.
— Риса! Слава богу, че се върна жива и здрава!
— Не съм се връщала! Детето ми остана там…
Остин взе ръцете й в своите.
— Опитай се да станеш.
Когато понечи да се изправи, тя залитна.
— Какво стана? Защо ме нападнаха? — извика Риса, докато Остин я придържаше да не падне.
— Ето така, Риса. Ще се оправиш — рече й той нежно.
— Мога да се справя и сама. Не бях спасена, а нападната…
— От наши войници? — попита скептично Остин. — Не и от моите хора!
— Да, от твоите хора! Как мислиш, че се озовах тук?
— Намерих те на брега. Остави те един конник. Само това успях да видя… — призна Теър.
— Каквото и да се е случило, синът ми е още там, не разбираш ли? Наистина трябва да се върна при бунтовниците!
— Риса, не можем да те пуснем. Знаеш защо! — каза Сейдж сериозно.
— Не…
— О, генералската дъщеря! — отекна гръмък глас.
Риса съзря майор Досън: неприятен човек, който виждаше войната само в черно и бяло, без никакви оттенъци.
— Доведете я насам, лейтенант. Ще поговорим, ще видим какво знае, после може да си ходи или да помогне на Крипт в хирургията.
Остин я вдигна на ръце.
— Майоре, това е абсурдно — запротестира Риса.
— Жено, не притежавам търпението на баща ви. Това е война! Ако ни създавате проблеми, ще бъда принуден да ви пратя във форт Марион още тази вечер, независимо че сте дама! Всъщност, доколкото ми е известно, дамите не се омъжват за врага!
— Майоре, как смеете? Някой току-що ме нападна, едва не ме убиха…
— Какво е това? — изведнъж се обади Крипт, силно разтревожен.
— Къде? — попита Остин Сейдж.
— Чух нещо във водата… насам.
— Не го ли виждате? Там долу! Нещо се размърда в мътилката. На около метър под повърхността. Идва откъм конете. Слушайте! — настоя Теър Крипт.
Конете започнаха да цвилят неспокойно, Фин Макълоу ги прикриваше отзад. Крипт се оглеждаше нервно наоколо. Досън се присегна и извади пистолета си.
— По дяволите! От този барут и от черния пушек съвсем нищо не се вижда!
— Там! Виждам конник! — предупреди Теър.
Тогава Риса го видя. От мъглата се появиха кон и ездач, слели се в едно цяло. Мисълта, че могат да я ранят отново, я накара да потръпне от ужас. Дали някой не искаше да я убие?