— Е, какво ще кажеш? — попита Джером.
Тя извърна лице към него. В държанието му се усещаше арогантност, но тя му отиваше. Носеше тесни панталони, ботуши, отворена на шията бяла риза и дълъг редингот. Отдалеч си личеше, че той управлява кораба, а най-вероятно и съдбата си.
То се знае, Риса нямаше намерение да му прави комплименти.
— Сигурен ли си, че тези дрипльовци са от флотата на Конфедерацията?
Той се изсмя тихо, но от дрезгавия му глас косъмчетата по кожата й настръхнаха.
— Мис Магий, в Конфедерацията се оправяме, както можем. Не забравяй, че Съюзът се готви сто години за тази война. Ние нямахме правителство, армия, пари, флота. Да не говорим за униформи.
Риса бе поразена от откровения му отговор, но искаше да го подразни.
— Ако това е новият ми затвор, можеш спокойно да ме оставиш и да си гледаш кораба. Доколкото виждам, единственият начин, да се избяга оттук, е през вратата.
— Да, това е новият ти затвор — Джером не каза нищо повече, но от сините му очи струеше тиха ярост. Обърна се и излезе. Чак сега тя осъзна, че не й се искаше той да си тръгва толкова скоро. Не знаеше защо — може би се страхуваше, но никога не би си признала — все пак бе дъщеря на генерал.
Внезапно корабът се залюля и инерцията запрати Риса в дъното на каютата. Покатери се на леглото и се настани удобно. През последните няколко месеца беше прекарала дълго време на кораб на път от Вашингтон до Сейнт Огъстин. При все това се надяваше да не хване морска болест — щеше да е прекалено след всичко, което й се случи.
Корабът набра скорост и се понесе напред. Риса затвори очи, опитвайки се да свикне с люшкането. Най-после привикна, дори й стана приятно. Постоя малко със затворени очи и задряма.
След известно време се събуди от плясъка на вълните, които й действаха успокояващо и приспивно. Но веднага си спомни, че е пленница на въстанически военен кораб.
Изправи се в леглото. Едва сега усети люлеенето, зави й се свят, но след миг свикна и се изправи внимателно на крака.
Колко ли беше часът? През плътните завеси прозираше светлина и Риса предположи, че е спала няколко часа. Огледа стаята. Погледът и се спря на дървеното бюро. Замисли се каква ли кореспонденция може да се крие в него. „Сега може и да съм затворничка, но това няма да трае дълго. Само да избягам…“, помисли си тя.
Тръгна към огромното капитанско кресло зад масивното дъбово писалище. Седна и отвори най-горното чекмедже с надежда да намери някакви писма. Сигурно щяха да съдържат ценна информация! С вик на задоволство тя започна да се рови из купчинките.
За голяма нейна изненада всичките май бяха лични. Първото беше от сестрата на Иън — Тиа, която пишеше, че иска да помогне и че ще замести Джулиън в импровизираната болница на Сейнт Джоунс. Второто писмо беше от сестрата на Джером — Сидни, която живееше в Чарлстън. Третото пък бе от брат му Брент, който наскоро бил повикан в Ричмънд, за да асистира в сложна хирургическа операция.
Докато разглеждаше писмата, Риса осъзна, че всъщност търси военни планове, а четенето на лична поща беше признак на лошо възпитание. Все пак продължи да чете писмото на Брент — беше й много интересно.
„… Болестта може да погуби много повече човешки съдби, отколкото куршумите. Знам, че хората от Съюза страдат също като нас, мъчейки се да предпазят момчетата от дизентерията и треската, за да ги пратят на фронта. Дори не можеш да си представиш какво изживявам в момента. Главният лекар е убеден, че войниците боледуват от най-смущаващата болест, която са прихванали при контактите си с нежния пол. Можеш ли да си представиш?! Печелившата страна във войната е длъжна да предотврати разрастването на подобна епидемия още в начален стадий. Отново ти напомням, че се нуждаем от провизии. С гордост ти съобщавам, че в нашите редици са най-способните военни пълководци на нацията. Битките се водят от прекрасни тактици с помощта на сърцати момчета, макар да сме наясно, че лидерите на Съюза не са глупави — те могат бавно, но сигурно да ни докарат до гладна смърт, оставяйки осакатените ни братя без лекарства и медицинска помощ. Ако решиш да ми пишеш, засега оставам в Ричмънд. И нека бог е с теб, братко.“