— Един свиреп грозен янки почти успя да ми извади сърцето и въпреки че мис Магий е далеч по-прекрасен враг, имам основание да смятам, че при първа възможност би ме пробола със същата ярост. Затова и направи шевовете възможно най-малки: за да ме боде толкова пъти, колкото е физически възможно.
Дейвид се ухили:
— Но се е справила адски добре. Може би няма да има нищо против да ми асистира. При положение че имаме съвсем друга мисия, тя си остава наш гост.
Джером остави кофата, която току-що бе излял върху себе си и пое купата от Джеремая Джоунс, корабния юнга. Шестнайсетгодишното момче бе от хилядите юноши, попаднали във вихъра на войната. Взеха го на борда миналата година след престрелка в Северна Флорида, където родителите му бяха убити, и все още не му позволяваха да участва в ръкопашен бой.
— Предложи ли вечеря на нашата гостенка?
— Поднесен й беше най-добрият морски бифтек на Евън преди точно трийсет минути.
— И тя не го ли хвърли по теб?
— Дори не се надигна, капитане. Само ми благодари, когато й го оставих на бюрото.
— Премести ли всички документи?
— Разбира се, капитане. Веднага след като излязохте от каютата.
— Добре. Върви да вечеряш, моряко.
— Тъй вярно, сър — Джеремая козирува и изчезна към долната палуба.
— Значи няма да плаваме на север, за да я оставим край Сейнт Огъстин? — полюбопитства Дейвид.
— Как бих могъл да го направя, след като в писмото от брат ми са посочени датите на разтоварване на английските медикаменти и пушките, които купихме в Насау.
— А сигурен ли си, че е прочела тази информация? Тя, изглежда, вярва, че не е намерила нищо друго освен лична кореспонденция — измънка Дейвид.
— Няма никакво значение дали я е прочела. Ако онзи жалък подплашен янки е прав, то би следвало да има вражески кораб край Насау, който само чака нашия бързоходен „Монмарт“ да натовари провизии, за да го нападне. Нямаме друг избор, освен да тръгнем натам, да пренощуваме и на сутринта да се свържем с капитана на „Монмарт“, за да изготвим план.
— Е, добре, ти решаваш — подхвърли Дейвид.
— Няма какво друго да направя.
— Можеш да оставиш дамата в Насау — предложи Стюарт.
Джером въздъхна. Да, Дейвид имаше право. Би могъл да остави Риса Магий в Насау и по този начин да си измие ръцете. Не, не би могъл. Беше я взел на кораба и отговорността да я остави на сигурно място бе негова. Когато му дойде времето, разбира се. Тя бе като остър трън в очите му и все пак не му се нравеше идеята да я изпусне от поглед. В края на краищата беше генералска дъщеря, успяла да си проправи път на юг в търсене на Алена, и бе твърде възможно да занесе и друга информация на вражеските сили.
Налагаше се да я задържи — поне на първо време.
Дейвид изведнъж наруши тишината:
— От доста време сме на война, а, капитане? Тази нощ със сигурност ще я сънувам как спи в леглото ти. Какви очи, а, капитане? Не просто сини, а кристални. А косата, стигаща чак до кръста? Тя просто е съвършена.
— Никой не е напълно съвършен, Дейвид — отвърна Джером раздразнено.
— Е, както казах, войната продължи дълго — може би прекалено дълго. На борда обаче тя ми се струва дяволски съвършена. Не бих й отказал. Толкова е горда и страстна. И самоуверена. А за фигурата й да не говорим: два пръста талия, красиви натежали гърди, изящна извивка на ханша. И тази изгаряща плът…
— С малко повече късмет утре ще имаш достатъчно време, за да обходиш нощните улици на Насау — прекъсна го Джером. — И ще ме извиниш, но в момента предпочитам да остана сам.
Тръгна към кърмата с бърза крачка, заповяда неотклонен курс за през нощта и се усамоти на палубата. Студеният морски вятър галеше мократа му кожа, изгаряна от огньовете, бушуващи в него.
Имаше се за разумен човек. Съдбата го бе направила такъв. Баща му беше полусеминол, а майка му — чистокръвна бяла аристократка. Бяха избрали за свой дом пустошта на южния полуостров, осъзнали, че се обичат в свят, в който Джеймс Макензи вечно щеше да страда от несправедливите обиди на белите. Джером знаеше, че за много бели капка индианска кръв превръщаше човека в звяр така, както капка африканска — в черен. Расовите предразсъдъци изиграха лоша шега на Джеймс, който отначало подцени способността на Тийла да гледа на света през очи, за които бе важно не какъв се е родил един човек, а как е избрал да живее живота си.
Джером напълно осъзнаваше, че добри хора има навсякъде и че злобата, завистта и жестокостта са черти, непринадлежащи на никоя отделна раса. Той беше решителен мъж, живеещ в хармония със себе си. Успяваше да поддържа душевния си мир, като очакваше твърде малко от заобикалящия го свят. Вярваше в медицината и се бореше за нейното развитие — бе видял огромното страдание на плътта и душата на хората, въвлечени във войната. Писъците на ранените под ножа на хирурга, когато нямаше откъде да се намери грам упойка, бяха достатъчна причина да пробие блокадата. Въпреки че ненавиждаше смъртта и болката, се радваше на всеки потопен вражески кораб. Не го блазнеха вечерите и баловете, дадени в негова чест, след като проби линията на Съюза и влезе в пристанища като Чарлстън, Савана и Джаксънвил. Стигаше му да намира така нужните лекарства и бинтове и му бе дяволски приятно да получава благодарности от всякакви жени — от палавите млади дъщери на аристократите от Юга до улегналите стари моми, които сами му се предлагаха. Всички жени — и почтените, и не толкова почтените, лесно се подмамваха от представата за чифт копринени жартиери. А и толкова млади дами, както и насърчаващите ги татковци и мамички, дебнеха да уловят и най-малкия признак на слабост, породен от временното му въздържание. Времето променяше хората.