Бързо се облече, затягайки здраво въжения колан, да не би случайно бричовете да паднат, ако някой се появи неочаквано. И въпреки че почти нямаше какво да крие от своя похитител, споменът за постъпката й изведнъж завладя съзнанието й. Би предпочела да е мъртва. Никога през живота си нямаше да докосне бренди, макар че едва ли само то бе виновно за случилото се. Беше попаднала в ураган от емоции и не знаеше как да се спаси.
Все още я побиваха тръпки при мисълта, какво щеше да стане, ако бе достигнала кораба с дезертьорите, преди Джером да успее да я спре. Не се залъгваше, че от лоялност към Съюза те щяха да й помогнат. Знаеше, че е в по-голяма безопасност в ръцете на бунтовниците.
На вратата се почука. Тя отиде и отвори. Джеремая изникна пред нея с поднос в ръце:
— А, вие сте будна и в добро здраве, мис Магий — усмихна се юнгата приятелски. — Сигурно умирате от глад. Щях да ви донеса нещичко по-рано, но капитанът спомена колко дълбоко спите и не посмях да ви безпокоя.
Значи единствено Макензи е влизал в каютата. Чувството на облекчение, което изпита, я заинтригува.
— Гладна съм Джеремая. Ако тези дрехи са твои — рече, посочвайки ризата и панталона, — благодаря ти много.
— Да, наистина, мои са. Но май стоят по-добре на вас — отвърна той ухилен.
— О, благодаря.
Той кимна в отговор, провря се почтително край нея и остави подноса върху писалището.
— Скариди с кафяв ориз, мис Магий. Надявам се да ви харесат.
— Не мога да се оплача от храната на кораба — отвърна Риса.
— Късметлии сме. Евън Дийтър, корабният готвач, е работил в Париж. По-късно се прехвърлил в едно от най-добрите заведения във Вирджиния, преди да отвори свой ресторант в Джаксънвил.
— Какво щастие е за екипажа на „Лейди Варина“, че той вече не се грижи за ресторанта!
— Не би могъл, дори и да искаше. Янките опожариха къщата му още щом влязоха в Джаксънвил.
— О! — промълви Риса.
— Признавам, понякога се чувствам виновен, че се храним така добре, а на фронта нашите момчета са принудени да карат на горчиво кафе и сухари.
Риса се поколеба, гледайки момчето иззад бюрото. Имаше очарователно честно лице, покрито с лунички, които подчертаваха сламенорусата коса и сините му очи.
— Не бива да се чувстваш виновен, Джеремая. Твърде млад си, за да участваш във войната.
— А знаете ли колко мои връстници загинаха на фронта, мис Магий? Имам късмет, че попаднах на борда на „Лейди Варина“ и под командването на капитан Макензи.
Вместо да му отговори, Риса опита една скарида. Превъзходно. Личеше, че корабният готвач е имал ресторант. Храната беше изобилна и с ненадминат вкус, освен това беше поднесена изящно. Салфетката на Риса беше сгъната във формата на цвете, а предната вечер резен пресен пъпеш украсяваше ястието й; кристалната винена чаша бе пълна с рубинено бургундско вино. При вида на виното Риса смръщи чело и Джеремая веднага се отзова:
— Нещо нередно ли има? Е, от време на време в ориза се намират разни буболечки, както и ларви в пилешкото. Ето защо готвачът ни беше много признателен за пресните скариди.
— Не, оризът е страхотен. Само дето… случайно да ви се намира кафе?
— Пиете ли го без мляко? Имаме захар, а скоро ще заредим с провизии, така че ще вземем и мляко.
— Чисто кафе е добре — увери го Риса.
Той се усмихна и излезе от каютата, нетърпелив да изпълни желанието й. През краткото време, докато го нямаше, Риса успя да погълне всичко до последната хапка. Беше прегладняла до смърт и сега се почувства много добре. Джеремая се върна с чаша димящо кафе и тя я пое с благодарност. Беше чудесно, въпреки че, когато отпи, вече бе готова да отпусне глава на бюрото и да заплаче. Той беше невероятен — толкова чевръст, толкова верен на своя капитан и в същото време изключително мил с нея. Войната беше тази, която погубваше момчетата като него и ги превръщаше във врагове.
— Когато свършите с вечерята, ще ви запозная с мистър Дъглас.
— Мистър Дъглас? — учуди се Риса.
— Мистър Хамлин Дъглас. Първи помощник-капитан.
— И какво ще правим с мистър Дъглас?
— Ще видите брега, мис Магий.
Значи ще слизат на брега! Защо ли? Въпреки че с всеки изминал ден ставаше все по-уверена, че Джером Макензи не ще позволи и косъм да падне от главата й, мисълта, да слезе сама на сушата силно я обезпокои.
— Казвам се Риса. Всичките ми приятели ме наричат така. Бих искала и ти да бъдеш мой приятел.
Джеремая се усмихна широко.
— Да, мис. Вече съм ваш приятел.
— А защо ще слизам на брега?