Той смръщи вежди. Искаше й се да бе замълчала.
— Мис Магий, аз изпълнявам заповеди. Надявах се, че ще бъдете по-благосклонна…
— Защо? Можете ли да ми гарантирате, че ще бъда върната обратно на Сейнт Огъстин веднага след като се срещнем с капитан Макензи?
— Мис Магий — заговори отегчено посивяващият Дъглас — това е война. Не мога нищо да ви обещая.
Тя се почувства притисната и бе склонна да продължи да спори. Беше й дотегнало да губи от Джером Макензи и смяташе да не се предава лесно на който и да е от хората му.
— Прав сте, това е война — започна тя решително. — Аз също не мога да ви обещая нищо. Боя се, че няма да ви бъде лесно да ме накарате да се съглася с вас.
Той се почувства като старо впрегатно куче, обременен с товар, какъвто изобщо не е желал.
— Мис Магий, наистина съжалявам. Изобщо не съм искал да ви притеснявам…
— Ако ми се отдаде възможност да избягам, сър, ще го направя. Ако мога да доставя на янките някаква информация за вас, за капитан Макензи или за вашите ходове, ще го направя. Бъдете сигурен!
— Трябва да разберете, ние просто изпълняваме заповеди.
— О, да! Заповедите на капитан Макензи. Предполагам, че целият ви живот се крепи на тях.
— В момента, мис Магий… — тъжно промълви Джеремая.
— Мис Магий — Дъглас заговори внимателно — Трябва да ви напомня, че сега животът ви се крепи на неговите заповеди. И предвид обстоятелствата… — той погледна към Джеремая с въздишка и сви рамене.
Джеремая пристъпи напред.
— Съжалявам. Честно. Наистина много съжалявам…
Той я хвана, преди още да е разбрала намеренията му, и бързо я придърпа към себе си.
За младеж беше доста силен, а и тя беше абсолютно неподготвена. Нямаше време дори да се съпротивлява. Той постави навлажнен парцал пред лицето й. До сетивата й достигна сладникав аромат, не можеше да се бори, не можеше да се движи. Очите й се затвориха.
— Наистина ли трябва да правим това, мистър Дъглас? — Риса чу гласа на Джеремая, идващ някъде отдалече.
— Ти сам чу дамата. Тя знае мястото на срещата. Ако случайно успее да избяга, ще предупреди янките да нападнат „Лейди Варина“ и капитан Макензи, страшилището на южните морета, на остров Боун. А сега, момче…
Едва успяваше да различи гласовете им, които постепенно затихнаха.
Накрая не чуваше нищо.
Когато бавно отвори очи, Риса знаеше, че са далеч в открито море. Платноходът „Кейти Би“ беше доста малък и каютата й бе тясна и претъпкана. Риса видя Джеремая да седи на един стол срещу тясната койка, наблюдавайки я с големи тъжни очи.
— Съжалявам — промърмори той.
— Ти си нещастник — увери го тя.
— Казах, че съжалявам.
— Има защо.
— Това е война…
— О, по дяволите! Не ми казвай това отново!
Той прехапа долната си устна.
— Съжалявам. Ще се опитам да ви се реванширам. Е, знаете, че сте заплаха за нас. Имате способността да чувате всичко, а и сте наш заклет враг.
— Както сам каза, войната си е война — му напомни Риса.
— Но аз наистина много съжалявам…
— Стига — каза тя — просто не го прави отново.
— Ако…
— О, знам, знам. Капитан Макензи дава заповедите, а ти ги изпълняваш. Ами, ако ти заповяда да ме застреляш?
— Няма да го направи — отвърна Джеремая.
— Как можеш да си толкова сигурен?
— Познавам капитана.
— Ами, ако бях шпионка?
— Никога не би ми заповядал да ви застрелям.
— Дори и ако бях шпионка?
— Е, ако бяхте жестока и зла или хладнокръвна убийца; ако убивахте деца пред очите му…
— Ще ти нареди да ме застреляш?
— Не, щеше да ви застреля сам, ако се наложи — каза Джеремая.
Риса потрепери, но той се усмихна:
— Вие не сте зла.
— Аз съм враг.
Той кимна.
— И двамата сме врагове, но никой от нас не е лош.
— Понякога си много умен, Джеремая.
— Уча се от…
— Знам, знам — промърмори тя раздразнено. — Учиш се от великия капитан Макензи.
Изпъшка тихо, опитвайки се да седне. Болеше я главата. Отново легна.
— Трябва да хапнете нещо. Така ще се почувствате по-добре.
Изобщо не вярваше, че ще се почувства по-добре, но той й донесе горчив чай и бисквити и това помогна.
— Утре ще сте много по-добре — обеща й той. — Ще видите. Насочили сме „Кейти Би“ направо към залива. Там има малък град. Е, не точно град — няколко души живеят на острова.
Той сви рамене, усмихвайки се леко.
— Е, може и да не са светски особи. Повечето са гмуркачи на потънали кораби. А някои местни си изкарват хляба с риболов. Но е красиво, можеш да се гмуркаш, да докосваш рифовете, да видиш великолепни цветове… а плажовете! Ако обещаете да не създавате проблеми, знам, че мога да уредя да прекарате цял ден на брега на остров Боун.