Цял ден на брега! Свободна от стените, които я обграждаха. Със сигурност го предпочиташе пред затвора си на Бахамите. Но не искаше да звучи твърде развълнувана:
— Щом е такъв рай, защо се нарича Боун?
Джеремая сви рамене.
— Ами веднъж един пират на име Бил Варварина дошъл да скрие съкровището си тук. Но той го бил откраднал от друг пират, известен като Едуард Тийч от покрайнините на Насау. Тийч последвал него и шайката му до острова, изклал ги до крак и заминал. Години по-късно, когато испанските мисионери дошли на острова, единственото, което намерили, били костите на пиратите, оглозгани от раци и чайки.
— Очарователно.
— Е, естествено костите вече ги няма. Не бихте ли желала все пак да прекарате един ден на плажа? — запита я той, нетърпелив да й угоди.
— Може би. Попитай ме утре сутринта.
Тя затвори очи. Леките бисквити бяха успокоили стомаха й, а полюшването на кораба я приспиваше. И без това не можеше да избяга насред океана.
Когато отново се събуди, бяха акостирали. Беше ранна утрин. Джеремая й донесе още чай и бисквити.
— Говорих с мистър Дъглас и Големия Тим.
— Големия Тим е все още с нас?
— Да — каза Джеремая тържествено. — И двамата се съгласиха, че се нуждаете от разходка. Мистър Дъглас е добър човек, въпреки че изглежда много строг. Просто изпълнява заповеди. Знае колко е важна работата ни.
— Опасна — напомни му Риса твърдо. — Блокадата на Съюза ще се затяга все повече, и повече и накрая капитан Макензи ще бъде заличен от лицето на морето. Прекалено си добър, за да споделиш такава съдба.
Той се ухили със самодоволната усмивка на млад авантюрист.
— О, не, капитан Макензи няма да бъде заличен от лицето на морето. Той е част от него, та нашият кораб никога не е бил повреждан! Снощи минахме точно край янките, но те изобщо не ни видяха. Не познават тези води, рифовете, плитчините. Не и колкото капитанът. Но както и да е. Ако имате желание, можете да прекарате деня навън.
— Дали имам желание?
Тя остави подноса със закуската и го целуна по бузата.
— Имам огромно желание.
— Но трябва да се закълнете, че ще се държите добре. Не се опитвайте да избягате.
Толкова много искаше да излезе навън, че се закле, без да се замисля. Но после се подвоуми дали бе редно да лъже врага. Беше длъжна да избяга, ако й се удаде възможност.
Мистър Дъглас, както изглежда, нямаше да дойде с тях на излета. Риса не го видя. Двамата с Джеремая минаха покрай членовете на екипажа, застанали чинно на борда, и слязоха от платнохода на малък пристан, където Големия Тим и един дребен семинол ги чакаха с три коня.
Риса видя „града“, който Джеремая бе описал. Състоеше се от няколко дървени къщи с покриви от палмови листа, но както и предполагаше, на брега се мъдреха няколко дузини малки лодки, изтеглени от водата. Да избяга от тук, бе напълно възможно. Но не и в момента.
Имаше само три коня за тях четиримата, защото тя щеше да язди заедно с Големия Тим. Все едно да се опита да избяга от горила. Веднага щом стигнаха плажа, индианецът, който й бе представен като Джони Леката Стъпка, замина с конете. Стана ясно, че няма да избяга с кон. Но с напредването на деня реши да остави мислите за бягство за по-късно.
Заведоха я на великолепен девствен плаж Пясъкът беше мек и чисто бял; небето — кристално синьо. Нямаше и следа от живот, с изключение на птичките и морските създания, които спокойно щъкаха наоколо. Толкова бе приятно просто да бъдеш на открито. Джеремая беше опаковал обяд за пикника, състоящ се от сладки портокали, пушена риба, пресен хляб и бутилка отлежало бургундско — нито прекалено сладко, нито прекалено сухо. Риса се зачуди как ли би го описал някой познавач. Отлежало, приятно, идеално за затворнически пикник, способно да отмие всичките й грижи. Излегна се върху одеялото, застлано на чистия хладен пясък, и усети слънчевите лъчи. Естествено и най-лекият загар, бил той от слънце или вятър, бе напълно демоде, но не я интересуваше.
Да чувстваш слънцето, беше прекрасно. Не й пукаше, че бузите й могат да станат червени като рози.
Бяха я оставили сама. Знаеше, че Големия Тим пази на единия край на плажа, а Джеремая на другия. Веднага щом слънцето започна да се снишава, младият моряк дойде при нея.
— Мис Магий, съжалявам, но трябва да се връщаме.
— Наистина ли? — попита тя меко.
Той кимна решително. Риса стана и се протегна. Все още чувстваше топлината на виното и слънцето. Усмихна се леко замаяна.
— Една минута, Джеремая — каза му тя. После се запъти към водата.
— Мис Магий…? — извика нервно Джеремая.