Риса достигна водата и нагази в нея, потапяйки крака до крачолите на панталоните, които упорито настояваше да носи. Обърна се към него, готова да му се противопостави, и отново се почувства виновна, защото не той бе човекът, който трябваше да си изпати. Но в края на краищата беше от екипажа на Макензи и следователно съучастник в нейното отвличане.
— Мисля, че трябва да останем още малко.
Джеремая твърдо поклати глава.
— Въобще не биваше да излизаме.
Тръгна към нея.
— Мис Магий?
Риса се усмихна и той дойде по-близо.
Изведнъж тя се наведе и загреба шепа вода, за да го изпръска.
— Мис Магий…
Смеейки се, тя се обърна и побягна. Но не мисълта за бягство я водеше в този момент. Водата беше просто прекрасна, а мекият чист пясък галеше босите й крака, докато тичаше. Чу Джеремая да пухти зад нея. Обърна се усмихната и се отдръпна така, че той се подхлъзна и падна във водата.
— Джеремая! — подразни го тя, докато той се мъчеше да се изправи. — Като млад мъж ти със сигурност можеш да ме надбягаш.
— Ама, мис Магий, това не е игра…
Но беше игра. Игра, която трябваше да спечели. Големия Тим беше на южния край на плажа; толкова огромен, че вероятно можеше да спре товарен влак с тялото си, но не и бърз.
Виното й даде увереността или безразсъдството, от което се нуждаеше. Хукна на север, обратно към града, чието пристанище бе осеяно с кораби. Бягаше бързо и неуморно.
Но плажът бе доста дълъг и трябваше да спре, за да погледне назад. Джеремая тичаше по петите й, но после изведнъж спря. Риса се наведе и подпря ръце на коленете си, дишайки учестено. Изгледа го намръщено, защото съвсем неочаквано той бе престанал да я гони. Дали се бе отдалечила толкова, че да не може да я стигне? Или и той се бе запъхтял? Дали щеше да си поеме дъх, и отново да се втурне след нея? Изглеждаше доста разтревожен, и тя отново се почувства виновна. Горкият Джеремая. За него ще е същински ад да плаща за това, че я е изпуснал. Какво ли щеше да стори Джером Макензи на младия юнга?
С чувство на вина Риса си представи момчето, вързано на мачтата, и Джером, заповядващ на първия си помощник, мистър Дъглас, да го наложи с камшик. Но такива неща се случваха само в далечните пиратски времена, опита да се утеши тя. И все пак…
В съюзническата армия застрелваха и линчуваха дезертьорите, и тя го знаеше. Нямаше значение колко млади са войниците и какъв е случаят. Знаеше от баща си, че правеха така. Бяха във война и за никого нямаше пощада.
Но по-добре да не мисли за това!
Какво се е разтревожила за Джеремая. В края на краищата малкият дявол я бе упоил доста подло, за да запази мълчанието й. А и Макензи не би го застрелял. Сега й бе паднало: трябваше да продължи да тича. И да избяга.
Попечи да тръгне, но се закова на мястото си.
Някой стоеше точно пред нея. Заслепена от залязващото слънце, тя не успя да го разпознае. Просто на пътя й се бе изпречила огромна фигура.
Големия Тим? Риса се обърна.
Не. Големия Тим беше на другия край на плажа. Движеше се толкова бавно, че още не бе настигнал Джеремая.
Погледна напред.
Снишаващото се слънце се измести и тя видя, че препятствието бе мъж, яздещ кон. Отначало й се стори, че това е просто внушителен силует на хоризонта.
Той дръпна юздите и конят препусна напред през плитчината, покрита с морска пяна. Едва тогава Риса осъзна, че Джером Макензи се бе върнал.
Защо побягна отново, тя никога не разбра. Беше глупаво от нейна страна. Беше в капан.
Въпреки това продължи да тича.
Усети силно туптене в ушите си и разбра, че това е ускореният пулс на собственото й сърце. После забеляза, че конят е скъсил разстоянието помежду им и побягна навътре в морето. Гмуркайки се, тя заплува под повърхността, като постоянно сменяше посоката. Въпреки това, когато стигна една плитчина, Риса подаде глава, за да си поеме въздух. Хвърли бърз поглед наоколо и видя огромния сив кон да препуска към нея.
Още преди тя да успее да се гмурне или да избяга, Макензи скочи от коня, сграбчи я за раменете и двамата се строполиха в разбиващите се вълни. Риса избягна хватката му, изпрани се и вдишвайки жадно, се вторачи в него, заслепена от блещукащата повърхност на водата. Тъмната му коса беше мокра и пригладена назад. Очите му отразяваха наситения лазур на морето. Целият беше вир-вода — бялата му памучна риза прилепваше плътно към мускулестата бронзова плът, а бричовете обгръщаха стегнатите му бедра, дългите крака и хълбоците. Бе подпрял ръце на бедрата си и изглеждаше разярен. И тя отново усети как пулсът й се ускори. Неочаквано за самата нея осъзна колко забележителен беше той; каква огромна мъжка, чувствена мощ притежаваше. Обърка я собствената й реакция — учестеното сърцебиене, дори силният гняв, който бушуваше в нея, нуждата да се бори срещу този мъж.