Отпусна се под нежните му пръсти, вплетени в косите й. Изпитваше удоволствие при допира на лицето си о гърдите му; вдишваше мъжкия му аромат, примесен с дъх на сол, морски въздух и бренди.
— Чу ли за плановете на бунтовниците да нападнат кораб на янките?
Тя кимна.
— По-добре намери Алена. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но тя е Мокасин. Това е дълга история. Докато беше болна, бълнуваше и от неясните й думи аз разбрах какво се е случило. После се опитах да я проследя, но тя тръгна към островите за провизии и сигурно е някъде наоколо. Страх ме е да не попадне в ръцете на янките. Войната прави хората изключително жестоки. Опасявам се, че може да я обесят. Длъжен си да я намериш и задържиш.
Веднага съжали за думите си, защото видя смръщеното му изражение. Тя знаеше, че Иън подозира жена си в шпионаж, но не му се искаше да повярва, че Алена е издирваната шпионка Мокасин, осъдена от военните на смърт.
Риса преглътна бавно.
— Налага се да я намериш. Трябва да осуетим и нападението на бунтовниците. Изпрати някой от твоите хора да предупреди флота на Съюза, че един презрян вражески капитан с дълга морска сабя възнамерява да нападне „Салемската девица“, за да открадне провизиите и лекарствата.
Пръстите му отново се заиграха с косите й и той я притисна още по-плътно до себе си. С него се чувстваше сигурна. Искаше да забрави войната, спирайки времето поне за миг. Алена беше най-вярната й приятелка.
— О, Иън!
— Успокой се, всичко ще бъде наред. Ще намеря Алена.
Тя кимна отново. Пръстите му я милваха нежно и Риса се почувства като котка, мъркаща от удоволствие. Здравият разум й заповядваше да се отдръпне.
— Недей, Иън… — прошепна тя.
А в гласа й не се долавяше и най-малка съпротива. Той беше просто приятел, който я утешаваше. Спонтанният изблик на чувства не беше нещо нередно.
Тялото му гореше като пурпурния огън в камината; топлината му плъзна по кожата й, като почти успя да усмири острите конвулсии. Ръцете му притежаваха цялата сила, която й липсваше. Нежно прокара пръсти по лицето и голите й рамене, стопляйки я цялата.
— Недей — молеше го тя, макар и не много убедително.
— Значи знаеш всичко за капитана, който има намерение да нападне „Салемската девица“? — промърмори той.
— Чух ги да си говорят — отвърна Риса. — Точно преди твоите хора да дойдат, капитанът се качи в нашата лодка. Той самият пътуваше на една шхуна с още хора на борда. Явно търсеха някого.
Притвори очи. Трябваше да се откъсне от прегръдките му, но бе твърде изтощена, за да го направи. Войната правеше всичко много трудно. И макар да беше смела и решителна, чувстваше, че е на ръба на силите си. А той й вдъхваше такава сила!
Нещо леко докосна лицето й и тя повдигна брадичка. Не смееше да отвори очи — искаше й се поне още малко да помечтае.
Устните му докоснаха нейните, завладявайки я с желание и нежност. Езикът му я изпълни с еротична сила, докато ръцете му плавно се движеха по гърдите, бедрата и корема през фината материя на ризата. Усещането беше омайно като червено вино, изкусително като огън, неустоимо, свръхинтимно…
Но той беше женен за Алена и Риса не трябваше да продължава. Опита се да отметне глава, но пръстите му се бяха вплели в косата й, а устните му притискаха нейните в страстна целувка. Риса положи глава на рамото му и откъсвайки устни от лицето й, той се спусна надолу към гърдите.
— Иън, моля те, недей…
— Какво още успя да чуеш?
— Моля?
Риса едва успяваше да се пребори с надигащата се вълна от непозволена страст, а той продължаваше да я разпитва!
— Чу ли…
— Не — каза тя твърдо. — Спри. Не бива, Иън, недей!
Решително се освободи от обятията му и отвори широко очи, готова да застане лице в лице с него.
— Моля те.
Погледна го и си глътна езика. Усети се в клопката на ръце от стомана, а чии бяха тези ръце — тя не знаеше. Гласът му беше плътен, нисък и приглушен в сумрака. Вглеждайки се във фигурата му, широките рамене и загорелия гръб, тя осъзна, че това не е Иън. Очите и на двамата бяха сини. Височината и осанката бяха почти същите, но чертите му бяха съвсем различни. Имаше много високи и малко по-широки скули; косата му, отразяваща алените проблясъци на огъня, сякаш имаше естественочервен цвят и за разлика от косата на Иън беше права и много гъста. Носът му беше правилен, челото — високо и гладко, а устните — добре очертани, плътни и чувствени, изкривени в иронична усмивка. Мъжът я гледаше проницателно. Стори й се, че във вените му тече индианска кръв, макар чертите му да издаваха класически европейски произход.